Денят не си личи по заранта - Страница 61

Да, понякога, когато се бръсна пред огледалото, имам чувството, че виждам в него един втори Сеймур, може би в малко по-различен вариант, но също тъй затворен и дебнещ изпитателно зад маската на външно безучастие. Безобидният вид, който ми вършеше такава добра работа на младини, отдавна се е изпарил, откритият поглед се е притулил предпазливо под полуспуснатите клепачи, устните са неподвижни и стиснати, за да не би с някоя неволна тръпка да издадат нещо повече от необходимото.

Да, един втори Сеймур, макар и в по-друг вариант. Печатът на професията, а може би и на годините. Неприятна история, да откриеш у себе си нещо от чертите на противника, а у противника — нещо от своите черти.

Един шанс все пак, че бръсненето не трае дълго. И че вън от тая скромна козметична операция рядко имам случая да съзерцавам физиономията си. Заставам прочее под душа и завъртам крановете с подчертан уклон към студената вода, понеже предстоящото изисква да бъда възможно по-бодър. Предстоящото е срещата с Дейзи.

По време на закуската Мод е досадния си педантизъм отново ми повтаря всички познати вече подробности — кой вход, кой етаж, кой звънец, — като не пропуска да добави и някои бегли съвети за поведението ми с оглед характера на Дейзи.

— Дръжте се съвсем непринудено, тя обича това. Говорете дори глупости, сигурна съм, че ще й допаднат.

— Не мога да говоря глупости.

— Можете, Албер. Пред мене сте го правили. И не забравяйте микрофончето. Най-добре е да го пъхнете между седалището и облегалката на креслото.

— Много тайно място.

— Възникне ли подозрение, никое място не е тайно. Но подозрение едва ли ще възникне. За всеки случай не пропускайте да подхвърлите между другото, че още днес заминавате. Нека Дейзи смята, че изчезвате безвъзвратно.

— Не е изключено и това да стане.

— Не се тревожете за нищо. Аз ще бъда съвсем наблизо.

— Къде точно?

— Не си обременявайте главата с излишни подробности. Достатъчно е да знаете, че не сте сам.

Точно в десет часа заранта възлизам по съответното стълбище до първия етаж и натискам съответния звънец. Вратата се отваря почти незабавно и не случайно: младата наивка се е приготвила да излиза.

— А, каква неприятна изненада! — възкликва тя, като ме разпознава.

— Съжалявам.

— Исках да кажа, че имам час при фризьорката.

— Съжалявам.

— Е, стига го повтаряхте. Или влизайте, или си вървете. Ако питате мене, най-добре си вървете. Елате следобед.

— Съжалявам — произнасям отново. — На обяд заминавам.

— За колко дни?

— Боя се, че завинаги.

— Боите се… съжалявате… Още първия път, като ви видях, разбрах, че сте от тия, нерешителните и церемониалните. Хайде, влизайте.

Добре, казвам си, като я следвам. Щом това те дразни, ще бъда тъкмо такъв — нерешителен и церемониален. Напук на препоръките на Мод.

Холът, в който Дейзи ме въвежда, няма нищо общо с пищната обстановка у Сандра. По стените афиши на Сантана, Спейс и разни подобни състави, които са много на мода в продължение на един сезон, а на пода — нисък ориенталски диван, стереоуредба, пръснати или струпани на купища грамофонни плочи, преполовена бутилка скоч и всевъзможни съставки на горното и долно дамско облекло, с изключение на сутиени. Дейзи не носи сутиени, понеже така е модерно и понеже няма какво да сложи в тях.

— Сядайте, където намерите, докато разтребя за минутка — нарежда домакинята.

Оглеждам се, обаче не намирам нищо за сядане, като се изключи диванът, висок два пръста над пода. Свличам се прочее върху него, докато домакинята прибира оттук-оттам слипове и чорапи, като върти под носа ми игривия си малък задник, пристегнат до задушаване в черния копринен панталон.

— Какво ви води? — запитва тя, след като запокитва всичко събрано в един ъгъл на стаята и застава пред мене с ръце на хълбоците.

— Води ме… Не знам дали няма да ви прозвучи неприлично… Води ме една непреодолима жажда…

— За сексуална близост — сеща се наивката.

— По-скоро бих казал — за отмъщение.

— Почва да става интересно — установява Дейзи, като се свлича на дивана до мене.

— Тази нелепа история доведе до гибелта на Ерлих — започвам.

Но момичето бърза да ме прекъсне:

— Нека не безпокоим мъртъвците.

— Само че аз загубих доста кръгла сума. Неудобно ми е дори да я назова.

— В такъв случай не я назовавайте.

— И за всичко е виновен този мошеник… простете за израза… този долен тип Райън.

— Когато някой губи, все някой трябва и да печели — заключава философски Дейзи.

— Това не е печалба, тава е грабеж — възразявам.

— Почвате да ме отегчавате. Дебютирахте интересно, а сега ме занимавате с финансовите си проблеми.

— Неизбежно встъпление — бързам да се извиня. — Ако минем към същината на въпроса…

— Именно към това минете.

— Ако минем към същината на въпроса, решил съм да отмъстя на Райън.

— Похвално решение — съгласява се наивката. — Щом има престъпление, трябва да има и наказание. Още Достоевски го е казал. Само че, господине, аз не съм Достоевски, тия проблеми не стоят в центъра на вниманието ми, а на всичко отгоре имам и час при фризьорката.

При тези думи тя понечва да се изправи, ала не успява, понеже аз с галантен жест през кръста отново я връщам на дивана.

— Вие ме прегръщате? — вдига озадачено вежди момичето. — Какво ли може да означава това?

— Още не съм стигнал дотам. Още опитвам да се владея…

— Дано успеете.

— … Защото искам да ви обясня, че макар да не сте Достоевски, въпросът ви засяга, и то съвсем отблизо.

— Тъй ли?

— По-точно, засяга вашия приятел Томас.

— Томас не ми е приятел. Той ми е сърдит. Или — аз на него. Във всеки случай, скарани сме.

— Ето го и повода да се сдобрите.

— Откъде знаете, че искам да се сдобрявам?

— Добре тогава, оставете да ви го отмъкне Сандра.

— Я виж! Вие ми изглеждате прекалено осведомен за неща, които не ви засягат.

— Засягат ме. И тъкмо тава се опитвам да ви обясня, че ни засягат едни и същи неща и че имаме общи интереси. Райън е на път да ликвидира Томас. Аз обаче притежавам един документ, с който Томас може да ликвидира Райън. Ясно ли ви е?

— Не.

Тя се прави на по-глупава, отколкото е всъщност, обаче вече явно е заинтригувана. Излагам накъсо въпроса за фактурата, като наблягам на нейния практичен ефект:

— С тоя документ Томас ще елиминира Райън, а вие ще елиминирате Сандра.

— Не е изключено — съгласява се Дейзи. — Обаче защо вие сам не предадете фактурата на Томас?

Глупава, но не чак дотам.

— По тая единствена причина, че в момента моите отношения с Томас са също като вашите. Няма да ме приеме или няма да ме изслуша, или ще се отнесе с недоверие…

— И понеже аз съм доверчива…

Именно: глупава, но не чак дотам.

— Вижте — казвам. — Вие ще обясните, че фактурата ви е оставена на съхранение от Ерлих, в случай че нещо го сполети, че дълго сте се колебали какво да я правите и че на края все пак сте решили да я занесете на Томас, макар той да не заслужава това.

— Всъщност, да: защо пък да не му я занеса? — разтърсва Дейзи пищните си руси коси. — В края на краищата, ако не му върши работа, нека я изгори!

— Да я изгори ли? Той ще ви целува краката, щом само я види.

— Въпрос е дали ще му позволя — промърморва наивката, но възможността Томас да й целува краката явно я блазни.

Тя ми се вижда толкова вятърничава, че решавам за всеки случай наново и подробно да я инструктирам, като наблягам най-вече на такива пунктове, да не показва пред никого фактурата и да не говори никому за моята визита.

— Стига! Омръзнахте ми! — въздъхва най-сетне момичето. — Какво ще пиете?

Нищо — мисля да кажа, обаче се сещам, че още не съм скрил микрофончето в креслото по простата причина, че в хола няма и помен от кресло.

— Да — кимам, — да пием нещо, защото, както сте седнали до мене с това ваше сладострастно тяло, съвсем ми размътихте главата.