Денят не си личи по заранта - Страница 57

— Яжте вие, аз се заситих — отвръща Сеймур.

— Не рискувате нищо особено. Шоколадът се опакова с машини.

— Яжте вие.

— Изглежда, сте получили лоши новини.

Той ме поглежда замислено, сякаш тепърва съобразява какъв е всъщност смисълът на полученото писмо, сетне казва спокойно:

— Напротив, новините са добри, поне що се отнася до вас. Контролът на пътищата от днес следобед е вдигнат, а утре вероятно по някое време ще дойде и Мод, за да ви изведе.

— И това е всичко?

— Това е всичко, което засяга вас — уточнява Сеймур, като набляга на последната дума. — Колкото до мене…

Той замълчава, взема цигара от пакета на масата и щраква запалката. Сетне ми отправя последователно три гъсти струи дим и добавя:

— Би трябвало да ви се извиня за напразно отнетото време. Операцията е анулирана не без обичайната благодарност за добро старание. Документите са хвърлени в архивата или в огъня. А нареждането е недвусмислено: престанете да се занимавате с Райън.

— Значи, тази история се оказа съвсем безсмислена — избъбрям, сякаш говоря на себе си.

— Като всички истории, Майкъл. Или вие можете да ми посочите някоя смислена?

— Естествено. И не една.

— Тъй ви се струва. Безсмислието на нашата история е поне очевидно. Докато другите претендират на всичко отгоре и за някаква съдържателност. Правим преврат, за да посеем зърната на контрапреврата. Започваме една война и я изоставяме, след като сме разорали земята с бомби и сме изтребили милион хора, включително и свои. Поддържаме неспасяемия режим и воюваме срещу неотменимия. Междуособици без цел. Самоизтребване без смисъл. Кучето, което хапе опашката си.

— Вие говорите за вашия свят.

— Не съм дотам тактичен. Вашите преврати и вашите революции са същото сеене на ветрове и жънене на бури.

Той се отправя към кашона в ъгъла на кухнята, измъква бутилка уиски, налива си половин чаша и отпива, без да си дава труд да слага лед или вода.

— Този свят би трябвало да се прави наново, Майкъл. А за да се прави наново, най-първо би трябвало да рухне. И всичко да почне отначало.

— Откъде? От маймуната?

— Може и от амебата. Важното е творението да спре преди поумняването на човека, преди появата на тази ракова аномалия — интелектът. Изобщо земният рай, преди Адам да е вкусил от дървото на познанието. Тази легенда за дървото на познанието не е чак толкова наивна.

Той наново отпива глътка уиски и аз също си наливам, за да подтисна бясното желание да се заловя за кренвиршите или за рибната консерва.

— Ясно — казвам пак, сякаш на себе си. — Една история в скоби, това е нашата история.

— Още не се знае дали е това — възразява невъзмутимо американецът.

— Но вие сам твърдите, че нареждането е недвусмислено: Престанете да се занимавате с Райън.

— Вярно. Обаче вие откъде знаете, че съм получил нареждането? Докато едно нареждане стигне до целта си, могат да минат няколко дни. А додето минат няколко дни, могат да се случат най-различни неща на най-различни хора, включително и на Райън.

— Уйлям, имам чувството, че отново ме хващате за врата.

— Не се безпокойте. Вие повече не сте ми нужен. Нещата оттук нататък ще се развият малко по-другояче.

Примъквам с крак един кухненски стол и се отпускам на него. Въпреки тая благословена и крехка шунка, коленете ми все още треперят от слабост. Сеймур обаче поради възбудата или паради обичайната неврастения продължава да стърчи пред мене и настойчиво да насища пространството с тютюнев дим.

— Влизам ви в положението — промърморвам, понеже споменатата по-горе благословена и крехка шунка ми е възвърнала добродушното настроение. — Да похарчиш толкова време за една служебна задача…

— Това не е служебна задача — възразява американецът.

— Значи, самоинициатива?

— Нито самоинициатива.

— Не знаех, че съществува и трето положение.

— И все пак съществува. Представете си, че някой от големите шефове ви извежда с колата, за да изпиете някъде на открито по чаша. И додето пиете по чаша: вие май заминавате за Германия — казва. — Не е зле да хвърлите там един поглед на нашия Райън, знаете го, нали, колкото да разберете каква комбинация подготвя в момента. Той е по комбинациите, също като баща си, макар и не в същите мащаби. Не е тайна, че старият в момента напира да получи поръчка за нов тип самолет. И вероятно ще я получи. В случай, разбира се, че около синчето не възникне пак някакъв скандал…

Сеймур млъква и ме поглежда:

— Ясно, нали?

— Пращат ви да ловите лъвове на свой риск и отговорност.

— Горе-долу.

— Но вие бихте могли да откажете.

— Ако имаше вероятност да откажа, никой не би почвал подобен разговор. Те знаят предварително, че няма да откажа.

— Защото мразите Райън.

— Е, „мразя го“ е силно казано. Такива не заслужават повече от презрение.

— Тогава, презирайте го и не си цапайте ръцете.

Сеймур ме гледа, леко примижал, сякаш съобразява дали има смисъл да възразява. Сетне допива чашата, оставя я на масата и запалва поредната цигара.

— Вчера вие недоумявахте, когато ви казвах, че съм влязъл в професията заради свободата. Прав сте да недоумявате. Каква свобода в такава военна професия като нашата! Сега обаче виждате, че и аз съм прав. Каква свобода ли? Ами например свободата да смачкам носа на една отрепка от висшите кръгове. От най-висшите, Майкъл!

— И какво ще спечелите с това? Печалбата, ако има такава, вероятно ще бъде за вашия шеф, който е свързан с конкурентната фирма.

— Вероятно.

— Тогава какво ще спечелите?

— Няколко часа добро настроение. Малко ли е? Само като си помислиш как такива надути пуяци като Райън-баща и Райън-син ще се ококорят, втрещени след получения удар, за да установят, че даже и те, пуяците, не са неуязвими!

— Сега ми е ясно. Вие наистина мразите Райън.

— Не го мразя, казах ви. Затуй пък го познавам достатъчно добре. Помня го още от университета, и по-късно — от секретните служби, помня го как с цялата си посредственост изпреварваше способните само защото бе наследник на един от кралете на младия капитал.

— Младия или стария, какво значение.

— Вие не долавяте нюанса, но това не му пречи да съществува. Наистина един нюанс и нищо повече, но един нюанс понякога не е без значение. Старите спазваха известно приличие, Майкъл. Старите грабеха с помощта на законите, които сами бяха създали. А новите се гаврят дори със собствените си закони, аферите на корупция избухват една след друга, черният им дим обгръща вече дори Белия дом…

— Да се надяваме, че ще оправите всичко това.

— Далеч съм от подобни проекти. Искам просто да си доставя малко развлечение, да почувствувам, че съм изпълнил едно лично желание, лично, разбирате ли, а не на високостоящата инстанция, че съм си позволил шане за един път лукса да действувам свободно.

— Вие ме обезкуражавате, Уйлям — произнасям унило. — Смятах ви за циник, а вие се оказахте моралист.

— Не съм моралист — поклаща глава американецът.

— Моралист сте — настоявам. — И то от тия, най-лошите, дето не смеят да го признаят и пред себе си.

Ако съм очаквал, че ще намеря на следния ден Сеймур подтиснат и мрачен, трябва да призная, че съм се излъгал. Още додето се обличам, долавям от кухнята някакво леко и малко грапаво тананикаме. Уйлям — да тананика. Доживяхме и това.

— Ще пием нес кафе, Майкъл — сюрпризира ме той, когато влизам в помещението. — Мод, за да спести обема, ви е пратила нес кафе.

— Пратила го е на вас — отвръщам. — Тя знае много добре, че не обичам нес кафе. Тази жена ви обожава.

— Защо мислите, че всички трябва да ме ненавиждат? — запитва без особено любопитство американецът, като премества съдината с вряла вода от котлона на масата.

Не намирам време да отговоря, тъй като пръснатите по масата провизии изцяло поглъщат вниманието ми. Едва по-късно, когато вече съм заситил глада си и дори съм си позволил чаша нес кафе, забелязвам: