Денят не си личи по заранта - Страница 55

— Мисля, че и сам съм успял да установя нещичко.

— Не мислите, а си въобразявате. Този свят, Майкъл, не сте го открили нито вие сам, нито вашите комунисти. Той датира отпреди вас. Всички общества са били двойствени, всички са почивали на принципа „ние и другите“. И понеже „ние“ винаги сме ограбвали „другите“, в случай че другите не са ограбвали нас, то между „ние“ и „другите“ винаги е съществувала смъртна вражда. Така е било и въпреки наивните ви надежди, така ще бъде занапред.

— Мисля, че от време на време са настъпвали и промени.

— Е, да: „ние и другите“, това са били веднаж робовладелците и робите, а друг път — аристократите и третото съсловие. Но туй са промени исторически, а не по същество. Вие не можете да разберете, че човечеството по самата си същност е двойствено, че човешкото общество се развива чрез делене, също като амебата. Да, също като амебата, но в по-агресивен вариант. Едната част се отделя от другата част и се нахвърля върху нея, за да я ликвидира, за да остане тя единствената. Но едва останала единствена, налага се да установи, че вътре в самата нея вече са започнали процеси, които напират за ново раздвояване. Вие можете да си чертаете на книга всякакви прогнози за бъдещето, но не сте властни да изменяте природния закон.

— Не знаех, че антагонизмът в обществото е природен закон.

— Значи не знаете една азбучна истина. Антагонизмът е закон на всичко, не само на обществото. Без антагонизъм не би имало магнетизъм, полюси, гравитация, електричество с положителен и отрицателен знак, материя и антиматерия, светлина и мрак, движение на вселената, изобщо — вселена.

— Мислех, че човек създава човешката си вселена не по силата на закона за гравитация, а по логиката на своите разумни критерии — забелязвам.

— Значи сте идеалист — отвръща Сеймур и угарката му отново прави плавна светла парабола към пода. — Срамота е за полицай като вас да бъде идеалист, Майкъл. Тази микроскопична плесен, величана от вас като човешко общество и възникнала върху кората на една микроскопична планета, да, тая жалки плесен не може да се развива по някакви си свои самостоятелни закони, различни от законите на голямата вселена.

В разговора, ако това може да се нарече разговор, настъпва пауза. Този тип винаги ме обърква с реториката си. Теориите, наши и чужда, съвсем не са най-силното ми място. Усещам, че греши в нещо, но не мога да открия къде точно, още повече че операцията по зашеметяване на стомаха е стигнала до третата чаша.

Да, операцията този път се развива успешно и аз съм вече близо до блаженото състояние на безтегловност, а хладният ветрец, прииждащ от прозореца е добра добавка към леденото уиски и изобщо налице са всички условия да се отпусна в креслото и да престана да разсъждавам по въпроса къде съм и какво ме очаква. Само че този тип ме дразни с реториката си и аз нямам никакво намерение да му отстъпвам последната дума.

— Добре, Уйлям — промърморвам по някое време, — понеже вие освен полицай сте и професор, можете ли да ми обясните как ще се проявява вашият антагонизъм в едно общество, където няма да има експлоататори и експлоатирани.

— Мога, стига да престанете да виждате експлоататора непременно като фабрикант, а експлоатирания — като работник при фабриканта.

— Ще се опитам.

— В такъв случай лесно ще разберете, че при всички случаи едни ще управляват, а други ще бъдат управлявани, едни ще имат повече, а други — по-малко, едни ще мислят така, а други — иначе…

— Едни ще работят по-добре, а други по-зле — продължавам вместо него. — Само че това още не е антагонизъм.

— Ако не е, непременно ще стане — успокоява ме Сеймур. — В основата на цялата човешка дейност лежи една безгранична алчност. Старият Ницше я наричаше воля за власт, но това е само последица от склонността му да опоетизирва нещата. Волята за власт в последна сметка не е нищо друго освен жаждата да притежаваш, да трупаш, да грабиш възможно повече. Животното се храни, но не се запасява…

— Бръм-бръм-бръм… — обаждам се предупредително. — Забравяте пчелите, Уйлям. А също и мравките.

— Даже и те не се запасяват за повече от един сезон. А при човека нещо се е случило и естественият инстинкт за самосъхранение се е изродил в алчност, в трупане на неща, които съвсем не са необходими за продължаване на рода.

— И как си обяснявате тази аномалия? — любопитствувам.

— Като аномалия. Предполагам, че развитието на човешкия мозък не е било биологично програмирано. Развитието на човешкия мозък е всъщност нихилистично нарастване на един тумор. И това, което вие величаете като човешки гений, не е нищо повече от раково заболяване.

— Мислех, че скромният ни интелект не е лишен от известни възможности.

— Е, да, в сравнение с възможностите на шимпанзето. Но това са опасни възможности, Майкъл. И съвсем неуправляеми. Нещо като атомната бомба в ръцете на китайците. Толкова ли е трудно да се види, че човешкият гений, това е именно геният на разрушението, че дори тогава, когато нещо все пак бъде сътворено, то неизбежно рухва, понеже към него тутакси се протягат нашите грабителски ръце или ръцете на другите, протягат се с огън и меч, за да превърнат всичко в развалини. Вашата велика история, това е един музей на развалините, драги. Едно гробище, такава е вашата велика история.

— Мисля, че именно вие сте се запретнали да разширявате гробището.

— И ние, и вие…

— Бъдете честен, Уйлям. Ние отдавна казваме „стига!“

— Казвате „стига“, защото вече почвате да се задъхвате в това изтощително надбягване.

— Вашите коментатори твърдят обратното. Според тях ние даже имаме известен аванс в надбягването.

— Да, но вече се задъхвате. Ние сме по-богати от вас и можем да си позволим по-дълго време това чудовищно пилеене на пари.

— Кои „вие“? Монополите?

— Да, да, знам какво ще последва: народът, масите и пр. Без дори да си давате сметка, че именно тази мисъл за масите ни кара да поддържаме надпреварата. Не изпитвам никакви симпатии към вашата система, но в чисто икономическо отношение предимствата са на нейна страна. Ако не бяха тия колосални разходи за оръжие, благосъстоянието у вас щеше да расте в неприятно къси срокове. Това е и ползата от колосалните разходи: те ви натискат главата, за да не си позволявате да растете тъй бързо.

— Цинизмът ви не е лишен от основание — признавам. — И все пак, как си обяснявате факта, че Мод или който и да било там така упорито мълчи?

— Ако аз съм циник, вие сте направо нагъл, драги. Не бива така безцеремонно да надничате в техническата екипировка на противника.

От другата страна на масичката се раздава леко дрънчене на стъклария, което ми подсказва, че Сеймур или си налива нова чаша, или се чука със самия себе си. Сетне отново се раздава леко дрезгавият глас:

— Досега избягвах да ви запознавам с нашата техническа екипировка от чисто човешка неловкост. Става дума за съвсем примитивна радиовръзка в радиус от осемстотин метра…

— Чрез която сте поддържали контакт с Мод по време на онзиденшната операция.

— Именно. Откъде можех да знам, че след операцията ще възникнат усложнения. Тъй че за момента този немощен транзистор е единствената ми апаратура за връзка. Осемстотин метра, нали ви казах. Прочее мълчанието означава, че за Мод е нежелателно да се приближава на такова разстояние, понеже пътищата се контролират или което е все същото, че не смее да се обади, понеже има риск съобщението да бъде прихванато.

— Не е изключено Мод просто да се е разболяла.

— Мод не може да се разболее — възразява категорично Сеймур.

— Или да е катастрофирала с колата.

— Мод да катастрофира?

— Знам, че е слабо вероятно. Но понякога и слабите вероятности…

— Оставете, Майкъл! По-скоро луната ще изхвръкне от орбитата си, отколкото Мод — от шосето. Още повече Мод знае, че няма право да катастрофира в такъв момент.

— При вашата болезнена недоверчивост това доверие в Мод ми изглежда просто странно.