Денят не си личи по заранта - Страница 52

Той замълчава. Сетне произнася, сякаш на себе си:

— Значи, търсят ви. Това трябваше да се очаква. Въпросът е, кой е натиснал алармения звънец: Райън или Томас?

— Райън няма интерес да го натиска, след като е прибрал парите.

— Банкнотите бяха фалшиви, всички до една, Майкъл. Служебен реквизит, нищо повече. Нима допускате, че ще плащам с истински долари на един мошеник. Райън има известни основания да ви предаде, след като сте му изпратен от Томас. А Томас има също своите основания, след като сте сключили сделката с Райън.

Той забучва замислено една цигара в ъгъла на устата и щраква запалката.

— Как сме с цигарите? — питам, като запушвам на свой ред.

— Цигари има предостатъчно. Също както и уиски. Какво ще кажете за чаша утринен скоч?

— Готов съм на всичко, способно да притъпи това адско чегъртане в стомаха.

В стаята цари полумрак. Топъл полумрак. И душен. Също както в оная стая от кошмара ми. Наистина в тази тук има и врата, и прозорци, но излизането не е за препоръчване. Капаците са плътно затворени. Ако през цепнатините изобщо прониква някакъв въздух, той трябва да е в нищожни количества.

Ние седим край ниската масичка, излегнати в старите, ухаещи на плесен кресла, и вкусваме уискито без излишно престараване. Един късмет все пак, че хладилникът работи.

— Да, Райън или Томас, това е проблемът — разсъждава гласно Сеймур.

— Какво значение за вас? Нали операцията ви е вече изпълнена.

— Но вие, Майкъл?

— Не ме убеждавайте, че сте се загрижили чак дотам за съдбата ми.

— Въпросът за съдбата ви наистина е висящ. А аз не обичам висящи въпроси.

— Изглежда, това е последният въпрос, който ви е занимавал, и единственият, за който нямате решение.

— Съвсем не. Само че с вчерашния взрив хвръкнаха във въздуха и готовите решения. Сега ще трябва да чакаме. А това ни дава възможност и да мислим.

— Странно, че не сте се спрели на най-простото.

— Да. Идеята да ви ликвидирам е наистина изкусителна. Обаче аз я елиминирах още в момента, когато сключих договора с вас.

Той замълчава, протяга ръка към чашата скоч, сетне променя решението си и отново се отпуска в креслото.

— Длъжен съм да изпълня задълженията си, Майкъл, особено сега, след като вие изпълнихте своите. Ако изключим отделни естествени пориви за откопчване, вие се държахте доста почтено.

— Кажете по-скоро, че не е в интереса ви да ме премахнете.

— Може и така да го приемете — свива рамене американецът.

Той подтиска една прозявка и добавя:

— Знаете, че не държа да минавам за благодетел.

— Знам по-скоро обратното. Нали в Копенхаген искахте тъкмо това, да станете мой благодетел. И нали бяхте благодетел на Грейс.

— Опитах се, но без успех. Изглежда, че в този свят никой на никого с нищо не може да помогне.

— Вие така и не казахте какво е станало с Грейс.

— Нямам понятие. Тя отдавна е извън моя обсег. Изобщо съжалявам, но не мога да ви я сервирам. Впрочем аз и тогава не ви я сервирах. Вие просто ми я отнехте.

— Временно.

— Напротив: завинаги. От това аз лично не загубих бог знае какво, но за Грейс то бе началото на края.

— Наказали сте я по служебна линия.

— Не съм я наказвал по никаква линия, а най-малко — служебно. Служебно тя си изпълни задачата. Хвърли ви въдицата, без сама да си дава сметка, че го прави. И ако вие отказахте да налапате въдицата, за това Грейс не носи отговорност.

Той отново протяга ръка към чашата, сетне отново променя решението си.

— Да, в служебно отношение тя не ми изневери. А колкото до другата изневяра… каква претенциозна дума… колкото до другата изневяра, аз, знаете, не съм сантиментален човек.

— И все пак какво стана с Грейс, ако не е тайна?

— Защо да е тайна? Депресията трудно може да остане в тайна. Именно — депресията. Един затрогващ и мил подарък от ваша страна.

— От моя страна?

— А от чия? Похарчих немалко усилия, за да възпитам това момиче в дух на резервираност, недоверчивост, хладина, изобщо да го направя устойчиво на шоковете и рисковете, с които ни затрупва днешният свят. Признавам, че съм провеждал възпитателната си операция по-скоро с професионални намерения, отколкото с филантропични. И все пак дресировката бе от полза за Грейс. Щеше да бъде от полза, ако не бяхте се явили вие, за да разрушите всичко.

Той за трети път протяга ръка и най-сетне набира кураж да поеме чашата и да отпие глътка. Сетне, установил, че като никога в устата му не дими цигара, повторно протяга ръка към пакета кент и запалката.

— Допускам, че малко ви надценявам — забелязва американецът, като ми отправя гъста струя дим. — Това ми е привичка, по-скоро да надценявам противника, отколкото да го подценявам, защото първата грешка е по-безобидна от втората. Тъй че и в случая нищо чудно причината за драмата да не е толкова у вас, колкото у самата Грейс, у слабостта на Грейс. И най-аскетично дресираната жена винаги носи у себе си нещо от самката. Самката, дълбоко притаена, продължава да съществува и да мечтае за реванш. А щом се появи съответният мъжкар, тя тутакси излиза от нелегалност и цялата дресировка отива по дявола. Така че ако не бяхте вие, вероятно щеше да бъде друг. И все пак не друг, а вие, именно вие й оставихте за спомен този малък подарък — депресията.

— Наистина ме надценявате. Аз не съм единственият мъж по тия географски ширини и ако Грейс е изпитвала нужда от мъж…

— Грешите, драги — прекъсва ме Сеймур. — Не бъркайте Грейс с Дороти. Грейс не е Дороти, и в това е може би нещастието й. Странно, как не долавяте разликата, след като сте имали щастието или отегчението да спите и с двете. За Дороти смисълът на живота е в задоволяване на плътските нужди, докато при Грейс влечението се съпровожда освен от сърбеж в гениталиите, но и от сърбеж в мозъчното вещество. Изобщо страстта се проявява, гарнирана с интелектуални фантазии. Такива жени не се хвърлят върху първия срещнат. Такива са по-капризни в избора си.

— Пак почвате да ме надценявате.

— Едва ли. Даже съм недоумявал: с какви ли достойнства сте успели да събудите апетита у тая злояда жена.

— Когато недоумявате, то не е за дълго. Вие винаги успявате да стигнете до отговора. До някакъв отговор.

— Естествено, И дори съм готов да ви разкрия заключението си.

— Винаги е интересно да научиш как изглеждаш в очите на другия — промърморвам, като притварям очи.

— Не, това вие, поне за сега, няма да научите. Става дума не как изглеждате в моите очи, а как сте изглеждали в очите на Грейс.

— Значи — хипотези.

— Хипотези, вярно е. Но ако вземем под внимание факта, че познавам Грейс почти като домашните си чехли, имам всички основания да вярвам в хипотезите си.

В стаята наистина е душно до немай-къде. Околността едва ли е по-хладна, ала поне не е опушена от Сеймур.

— Мисля, че бихме могли да отворим леко капаците — подхвърлям просто за проба.

— Отворете ги, само че едва-едва — отвръща американецът. — Желателно е вилата поне отдалеч да изглежда необитаема.

Действията ми не дават особен резултат, освен че яркият лъч, навлязъл през процепа, внезапно разсича полутъмната стая на две.

— Ставаше дума за хипотези — напомням, когато се обтягам наново в креслото.

— Струва ми се, че те не ви интересуват особено.

— Е, „особено“! Знаете, че миналото не интересува никого особено.

— Представете си едно момиче, което участвува в нашия институт единствено като преписва на машина документи с не твърде секретно съдържание. Едно младо същество, чиито представи за противника са формирани най-вече от шпионските филми, където червеният агент се явява винаги в образа на човекомаймуна с бръсната глава и дебел врат. И ето че ненадейно момичето се сблъсква с един противник от плът и кръв, съвсем различен от класическия маймунски тип. Един противник с кавалерски обноски — имам предвид обичая ви да подхвърляте евтини комплименти, — един противник, готов да се изложи на смъртен риск за дамата си — имам предвид ролята ви на герой в оня глупав кръчмарски побой…