Денят не си личи по заранта - Страница 51

Една игра, и нищо повече. Нищо ли? Кой знае дали е чак съвсем нищо. Вече си свикнал да гледаш на тия хора като на обикновени хора, е, може би не хора от висш тип, не преки наследници на Франклин и Айнщайн, ала все пак хора като хора, с дребните им житейски амбиции, служебни неприятности и семейни неблагополучия. Противник, да, но доста невинен и почти добродушен. Един противник по чехли, това притъпява защитния рефлекс.

Нощният вятър облива лицето ми като с хладка вода. Тъмният гъсталак на дърветата ме примамва с тайните си. Движението на черновиолетовите облаци сякаш ми подсказва посоката. Какво чакаш. Един лек скок през прозореца, и ще бъдеш свободен. До главното шосе едва ли има повече от километър разстояние. А движението по главното шосе е денонощно. Все някак си ще стигнеш до Щутгарт или до Саарбрюкен, или докъдето и да било, възможно по-далеч от тази дупка.

Сеймур ли? Сеймур спи. Спи или не спи, Сеймур вече пет пари не дава за тебе. Предоставен ти е пълен простор за действие. Пълен простор за действие — струва си да помислиш по това. Американецът разчита на здравия ти разум.

Дръпвам се от прозореца и отново се обтягам на дивана. Старите пружини жално изскърцват, носът ми долавя миризмата на плесен и прахоляк. Това помещение сигурно не е почиствано вече цяла вечност. Да скочиш навън в тъмното — нищо по-лесно. А после? Един скок в тъмното, един скок слепешката, и то — на тая възраст. Защо е нужно да се натикваш право в лапите на противника, защо трябва чак толкова да го облекчаваш. Нека се потруди сам да те намери. Нали затова му се плаща.

Навярно в хода на подобни размисли съм заспал и сънят, който ме спохожда, е този път съвсем мирен. Ние се движим с Мод по оживена улица и жената ме уверява, че ресторантът е съвсем наблизо и вероятно наистина е наблизо, защото вече сме в ресторанта, доста представителен на вид, ако се съди по огромния брой висящи лампи и келнерът в бял смокинг любезно се приближава, за да ни обясни, че ресторантът, макар да е отворен, всъщност е затворен, понеже вече е късно, а Мод ми казва, не се безпокойте, тук наблизо има още едно заведение и ние отново сме на улицата и отново вървим, додето си давам сметка, че това не е никаква улица, а някакъв пуст междуселски път. Слушайте, скъпа, казвам на дамата, къде, по дяволите, сте ме повели из тия нивя, аз съм гладен, разбирате ли, но дамата е изчезнала и сега се налага да търся нея, вместо да търся ресторант, когато за щастие съзирам на завоя на пътя една от тия подвижни лавки, дето продават топли кренвирши, и това ме навежда на мисълта, че един-два чифта кренвирши ще оправят работата, и аз се насочвам към лавката, обаче продавачът почва да ми обяснява, че това били кренвирши за кучета и че в момента той не разполагал дори с кренвирши за кучета, а само с кока-кола, и аз така се вбесявам, че сънят съвсем се разбърква, след което все пак се оправя донейде, понеже сега вече седим край масата в апартамента на Мод и тя ми подава един от своите огромни сандвичи, но едва съм го поел, когато Сеймур ми го изтръгва и го запокитва през прозореца под предлог, че Мод е опипвала шунката с ръце и че нейните приказки за някакви ръкавици са чиста легенда. Този безцеремонен жест ме разярява не на шега, тъй че сънят отново се разбърква, за да продължи впоследствие из всевъзможни бирарии, ресторанти и бюфети на самообслужване, изобщо един ужасно дълъг сън, през който, ако щете вярвайте, не успявам да получа нищо, ама съвсем нищичко за ядене.

Когато следната заран влизам в кухнята, за да си пооплакна лицето, заварвам Сеймур да се занимава с електрическия котлон.

— Не работеше — промърморва той. — Но сега е в ред.

— И какво, като е в ред? Да не сте намерили дузина пресни яйца?

— Яйца ли сънувахте тази нощ? — поглежда ме американецът. — Аз сънувах бифтеци.

И като поставя алуминиевата тенджера върху котлона, добавя:

— Не намерих яйца, но открих кутия с кафе. Предполагам, че е кафе, като съдя най-вече по цвета. Що се отнася до аромата, той напълно отсъствува.

— Не допусках, че можете да варите кафе и дори да поправяте котлони — забелязвам по-късно, когато вече седим пред големите фаянсови чаши с тъмна димяща течност.

— Мога да върша един милион работи. Мисля, вече ви казвах, че съм минал на младини през всички етапи на мизерията.

— За да вкусите с по-голяма наслада удоволствието, че сте се отървали от нея.

— Човек никога не може да се отърве от мизерията, Майкъл. Човек може само да замени една мизерия с друга — поклаща глава американецът.

Той изважда за миг цигарата от уста, отпива от чашата си и установява:

— Тази настойка е запазила от всичките си естествени качества само горчивината, но все пак е по-добра от нищо.

Сеймур хвърля на пода недопушената цигара, запалва нова и повторно опитва настойката.

— Тая заран ми се виждате нещо омърлушен — подхвърля той. — За какво сте се замислили?

— За това, че вчера по това време имах възможност да си поръчам богата закуска в хотела и не се възползувах.

— Представете си, че и с мене се случи същото. Откровено казано, яденето обикновено ме отвращава. Допускам, че е от тютюна.

— В момента не вярвам да ви отвращава.

— В момента не.

Той се засмива с късата си невесела усмивка и допълва:

— Това им е доброто на необичайните ситуации, че ви доставят необичайни преживявания.

— Не съм гладен за подобни преживявания, Уйлям. Имал съм ги достатъчно.

— Съжалявам, но друго не мога да ви предложа.

— Сигурен ли сте, че тук няма съвсем нищичко за ядене?

— Прерових навсякъде. Два кашона с уиски, плюс току-що откритото кафе и без да броим водата в чешмата — до това се свеждат хранителните ни запаси.

— Могли сте да се запасите поне с няколко кутии бадеми за уискито.

— Вилата не е моя, Майкъл. И не ми споменавайте за бадеми и други подобни. Това неприятно увеличава притока на слюнка в устата.

Прав е. Знам го по себе си, след като от по-предната вечер не съм хапнал нищо. На туй отгоре в главата ми се тълпят откъслечни спомени от всички безбройни обеди и вечери в последно време с всички тия печени и пържени лакомства, които едва благоволявах да вкуся.

— Надявам се все пак, че Мод ще се появи, преди да сме се подули от глад — произнасям.

— Надявайте се — окуражава ме Сеймур. — Това помага на кръвообращението.

— Но вие няма да ме уверявате, че седите тук без всякаква връзка с външния свят…

— Не, разбира се. При нашата работа връзката е винаги неминуема. Само че какво да правим, когато насрещната станция не отговаря.

Готвя се да запитам още нещо, когато откъм поляната пред вилата се раздава грохот на мотор. Доста груб и плътен грохот, съвсем различен от лекото мъркане на мерцедеса.

— Ако някой се опита да влезе, вие ще трябва да излезете, през прозореца, естествено — казва бързо Сеймур, като става и се отправя към вратата.

Последвам го и залепвам лице към процепа на капаците в предната стая. На поляната е спрял военен джип с четирима американци в униформи и бели каски. Двама от тях се запътват насам, като размахват нехайно автомати. Сеймур излиза, за да пресрещне гостите. Размяна на реплики, които не чувам. Показване на документ, който не мога да разчета. Документът, изглежда, вдъхва респект, защото наежените пози на военните полицаи стават по-приветливи. Още няколко реплики, сетне новодошлите докосват с десници каските и поемат обратно към джипа.

— Търсят някакъв белгиец — обяснява ми американецът, след като грохотът на мотора е заглъхнал в далечината.

— Търсеха мене, а откриха вас — уточнявам на свой ред. — Не ви ли безпокои това, че ви засякоха?

— Защо смятате, че са ме засекли? — вдига вежди Сеймур. — Или мислите, че вие единствен можете да разполагате с два паспорта?

— Паспортите могат да бъдат и повече от два, но физиономията винаги е една, Уйлям.

— Не се безпокойте. Тук в околностите живеят толкова американци, че една физиономия едва ли ще бъде запомнена.