Денят не си личи по заранта - Страница 42

Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво. Няма да се върна повече тук ли? А къде ще вървя? Най-многото да ида в стаята на Мод. В момента това ми е още по-неприятно. Тая жена с ненарушимото спокойствие и с меконазидателния глас е само един добавъчен елемент в устройството на моя капан.

Капанът в Копенхаген изглеждаше наистина далеч по-зловещ. Трябваше да се крия в оная гнила барака и да се храня с огризките от пазарищата. Този тук е луксозен. Капан с климатична инсталация.

Има все пак една разлика и тя не е в климатичната инсталация. Сега поне в Центъра знаят къде съм и вероятно се досещат какво правя. Сега поне ми е спестено отровното съмнение, че са ме прехвърлили в графата на изменниците.

Фактът, че не съм се явил в нито един от уречените дни, естествено ще озадачи генерала. И онази киселица полковникът вероятно ще подхвърли: „Нашият пак се престарава.“ Сетне отново ще огледат възможните варианти на участта ми. И един от тези варианти без друго ще се покрива с истината.

Допускам, че не се тревожат прекалено за съдбата ми. Да се запилея и да изчезна — това не е за пръв път. В края на краищата спасителният изход ми е осигурен. Имаш пари, имаш и австрийски паспорт — оправяй се.

Имам, ама нямам.

Още преди да слезем в Бон, Мод бе ми казала:

— Албер, не е ли по-добре да ми дадете тоя австрийски паспорт. Той може да ви създаде доста неприятности.

— Какви неприятности?

— Ами представете си, че случайно ви задържат. Регистриран сте като белгийски гражданин, а носите австрийски паспорт. Ще възникнат всякакви усложнения.

— Значи, пак ме оставяте без документ.

— Съвсем не: ще ви върна белгийския. Белгийският по-малко ще ви изкушава към необмислени действия, понеже знаете, че е регистриран навсякъде, където трябва.

Спасителен изход ли? Къде е той? Най-вече — в миналото. За което Центърът няма никаква вина. Вината е в джинсовия костюм. Или в мене. Или просто в безизходната ситуация. При такава ситуация и при такъв цербер като Мод свободата на действие — с паспорт или без паспорт — е само измамна привидност.

Едничкото възможно избавление е в ръцете на онзи ужасен човек. Съвсем проблематично избавление, тъй като не е ясно какво ще реши Сеймур след операцията: да ме очисти, за да се отърве от неудобен свидетел, или да ми каже сбогом, за да не си цапа без нужда ръцете. Ала каквото и да реши, то ще дойде след операцията и нито секунда по-рано.

Вторият етаж. Третата стая вляво. Уютна стаичка с орехова ламперия, лъжестаринни мебели и дори импозантен алпийски пейзаж: Мон Блан при залез слънце, а може би и при изгрев — не ги разбирам твърде тия тънкости. Голямото удобство на помещението е, че освен легло съществува и диван, отлично работно място, внушаващо, че си се изтегнал за размисъл, а не за да спиш.

Безизходицата е пълна. Графата на пасива гъмжи от сто неща, а тая на актива е девствено чиста, ако не броим това, че още съм жив. Още съм жив. Туй поне е сигурно. И съвсем не е малко. Макар че понякога те обзема желание да потънеш в тихите води на забравата. Изобщо, да прескочиш да видиш какво прави покойният Любо. Какво може да прави. Играе белот с други покойни приятели. Не знам защо, но Голямата скука на Сеймур винаги ми се присънва като безкрайна партия белот с Любо и с останалите. Може би, защото не съм в състояние да си представя Голямата скука като абсолютна празнота. Човек така е устроен, че и нищото си представя като нещо.

Остаряваш, казвам си. Щом стигна и до задгробния белот, значи остаряваш. Какъв ти белот. Не виждаш ли, че навън се разсъмва. Чака те нов ден. Чака те Сеймур.

„Нека това малко приключение си остане наша обща тайна“ — бе казала дамата. „Нека не тревожим шефа с дреболии“, бе казала тя. Вятър, естествено. Вятър, примесен с малко мъгла. Мога да се обзаложа, че Мод именно с шефа е обмислила как да ми предостави изкушението да избягам, а в случай че избягам — как да ме залови. Една малка проверка за душевното състояние на пациента. Една полезна проверка преди неизбежното психическо натоварване, което се очертава в перспектива.

„Питам се само по какъв начин ще отговорите на жеста ми“, бе произнесъл американецът при последния ни разговор и бе ми отправил светлия си настойчив поглед. Питаш се — как не! Седиш си и си задаваш въпроси за упражнение на мозъчните гънки. Не ти, а аз трябваше да се запитам какво означава този настойчив поглед.

Но това им е лошо на погледите, че могат да се тълкуват по различен начин. И даже да си дешифрирал правилно, нима можеш да се откажеш от последната възможност за изтръгване. Една съвсем последна и съвсем измамна възможност. Измъкваш се от Сандра, за да наскочиш на Мод. Побягваш от Сеймур, за да се озовеш пред Сеймур.

Този заснежен връх насреща, озарен от изгрева или залеза, наистина уморява очите. Може би художникът е имал тъкмо такава амбиция — картината да бъде гледана със скиорски очила.

Изгрев или залез — проблемът всъщност не е без значение. В случай че е изгрев, значи, произведението следва да се тълкува оптимистично. Слагайте ските, момчета, животът е пред нас. А в случай че е залез… Е, ако е залез, значи, художникът ти подсказва неща, дето и без туй са ти ясни. Остаряваш, залязваш, отиваш си. Което съвсем не пречи на Мон Блан да си стърчи все там, където му е мястото.

А навън наистина се разсъмва.

Вилата е доста приветлива, поне отдалеч, макар и изградена върху твърде неудобно място. По необходимост. Наоколо изобщо не се срещат удобни места. Дъното на клисурата е заето от реката и от двете тътнещи в моторен грохот шосета, а тясната ивица край шосетата отдавна е застроена. За дошлите по-късно са останали само стръмните склонове на околните възвишения.

Накъсо казано, отново сме в Идар и аз едва сега си обяснявам интереса на Мод към това градче и причината да се въртим неотдавна из тесните му улици в продължение на няколко дни. Тук е главната квартира на Томас, а може би и на Райън.

В Идар и околностите му американците не са рядкост, ала те се срещат най-вече по шосетата, в джиповете и в калнозелените камиони, чиито задници са украсени с дискретната табелка АРМИЯ НА САЩ. Иначе по улиците и в заведенията янките не се набиват в очи, защото или отсъствуват, или са в цивилни облекла.

Известно е, че още в първото следвоенно десетилетие американските войници бяха успели без усилия да си навлекат ненавистта на населението в западните страни. Безчинствата им, общо взето, се ограничаваха в нощните квартали, но нерядко добиваха такъв размах, та стигаха и до вестникарските колони.

А междувременно от новия свят пристигаха все по-големи поделения, призвани да бранят свободата на стария свят, която никой не заплашваше. Заплахата, доколкото съществуваше, идваше именно от тия задокеански момчета. Може би не лоши момчета, в случай че бяха трезви. Само че те излизаха от казармите не за да седят трезви, а с тъкмо противоположна цел. И започваха лудориите: побоища, чупене на витрини, каране на коли при непозволена скорост и при още по-непозволено прегазване на случайни минувачи. Изобщо дреболии, ако не се брои глухото раздразнение на туземците, отразено доста отчетливо в лозунгите по стените: „Янки, махайте се!“

При подобно положение и при перспективата американското присъствие в Европа тепърва да нараства, налагаше се задокеанските щабове да потърсят някакво решение. От финансова гледна точка играта на „съветска заплаха“ наистина носеше печалби, но от политическа — главната печалба бе все по-засилващият се антиамериканизъм. Тъй че задачата бе да се запази първото, като се избегне второто. И тая задача бе решена с действително гениален замах. На европейския лозунг „Американци, вън!“ задокеанските генерали противопоставиха заповедта „Американци, вътре!“ Остава да се уточни, че под „вътре“ не се разбираше вътре в „свободна Европа“, тъй като по-навътре вече нямаше накъде, а вътре в казармите.