Денят не си личи по заранта - Страница 12

— По-добре прибирайте се — произнася тя с мекия си леко назидателен глас на спикер. — Няма нищо по-укрепително от спокойния сън и самотата. Знам го от личен опит.

— Трябва да ми дадете паспорта си, Албер — казва Мод на следната заран.

— За какво ви е?

— Налага се да ви продължим визата.

— Визата ми изтича чак след една седмица.

— Известно ви е, че визите се издават не тук, а в Бон, че има формалности…

— Не чухте ли какво ви казах: имам още една седмица. А Сеймур обеща всичко да приключи за няколко дни.

— Нашият общ приятел не е бог — промърморва дамата, която избягва да произнася името на шефа дори когато се движим по улицата. — А аз още по-малко съм богиня. Боговете еднички знаят бъдещия ход на събитията.

С тая жена е безсмислено да спориш. Четвърт ден вече сме с нея в този град, тъй че достатъчно съм я опознал. Тя е мека, услужлива и отстъпчива във всичко, освен в най-главното — изпълнението на плана. Онзи план, който е в главата й. Онзи план, за който все още нямам никакви данни.

При липса на данни остават догадките. Фразата „няколко дни“ може би трябва да се разбира в смисъл на няколко седмици. Било защото американецът ме е излъгал, било защото е изменил проекта си, било защото са се появили непредвидени усложнения. Така или иначе, нервниченето няма да помогне. Не знам казвал ли съм го вече, но една от моите професии е чакането. Трудна професия. И неприятна.

Когато се налага да чакаш, а не ти се чака, най-добре да си кажеш — всяко зло за добро. В случай че Шмитхаген е препратил посланието ми още на следния ден, в случай че то се е появило върху бюрото на генерала на по-следния ден и в случай че Центърът има подръка всичко необходимо, бих могъл да разчитам, че към четвъртък или петък Шмитхаген ще разполага с още един такъв дебел и твърд плик, съдържащ документи и указания, този път не за Петко Земляка, а лично за мене.

Четвъртък или петък най-рано. А днес сме вторник. Чакането ли? Готов съм да чакам до посиняване, стига на моята дама да не й дойде идеята да се преместим от Франкфурт в Дюселдорф или Бремен.

— А как ще се движа без паспорт? — питам след продължителна пауза.

— Както се движите и сега. Мисли, че паспортът не е превозно средство.

Сега се движа с два километра в час. Намираме се в квартала на големите магазини и понеже нямаме бърза работа, лениво се носим с течението на потока минувачи, зяпащи витрините. Времето на обедната почивка, на сандвича или стандартното блюдо в някой от стандартните ресторанти на Вимпи или Макдоналд, а сетне — и на малка разходка по слънчевите тротоари, додето стане един.

Ние не сме тръгнали да се разхождаме, а да купуваме някакви козметични препарати за Мод. Тя не се гримира, обаче вероятно използува разни кремове и млека за кожата си. Щом ги купува…

Бяхме прекарали предните дни според личните ми предпочитания, сиреч — всеки в стаята си, като се изключат общите излизания до тоя ресторант и до онова кафене. На два пъти при тия излизания тя се бе сблъсквала със свои познати и бе разменяла по някоя дума. Навярно случайни срещи със случайни познати, защото не чух да ми отправя очакваната фраза: познавате ли тоя човек.

А днес, малко преди обяд, ненадейно надзърна в стаята ми:

— Албер, трябва да си купя крем за лице. Ще бъдете ли така добър да ме придружите.

Тази любезна фраза по същество означаваше — тръгвай с мен. Според установения от Мод правилник за вътрешния ред, аз бях длъжен да я следвам навсякъде, освен в спалнята й.

— За какво ви е крем? — рекох просто така. — Вие имате прекрасна кожа. Ако ме накарате да ви целуна, нищо чудно и да се съглася.

— Ако една жена има хубава кожа, то е, защото акуратно се грижи за кожата си — отвърна дамата, без да дава ухо на косвеното ми предложение.

Тъй че ето ни и на пазар, и то в най-оживения час. На всичко отгоре слънцето днес е наистина лятно, а костюмът ми съвсем не е летен, и цялото удоволствие от това несъответствие е за моя сметка.

— Не е ли по-добре да отложим покупките за по-късно и да се отбием нейде да хапнем? — предлагам.

— Ще свършим и едното, и другото — казва Мод, която никога не е безучастна към темата за хапването. — Ще минем само за пет минути през Карщат. Точно зад магазина има чудесно ресторантче.

Предложението е сервирано като чиста импровизация. Но ние на нашия етаж сме малко мнителни и аз подозирам, че пазаруването е само предлог, за да бъда замъкнат именно в чудесното ресторантче зад Карщат. Подозренията прерастват в увереност, когато четвърт час по-късно, след като вече сме се настанили в заведението, до масата ни приближава нисичък червендалест мъж с бирен корем.

— А, Мод! Къде изчезнахте? — възкликва с радостна изненада непознатият.

— Все още съм налице, Френк — успокоява го дамата. — Сядайте, ако нямате друга компания. Това е хер Каре.

Оказва се, че новодошлият няма друга компания и че е много, много очарован да се запознае с хер Каре. Без да стига дотам, да твърди, че мечтата на живота му е била именно да се запознае с хер Каре, той все пак дава да се разбере, че нещата стоят почти така. Подир което, временно забравил за мене, се обръща към жената:

— Какво си избрахте за ядене?

— Тъкмо сега избираме.

— В такъв случай позволете да ви препоръчам специалитета на заведението: печен свински крак. На думи това звучи малко грубо, обаче…

— На мене нищо, което е вкусно, не ми звучи грубо — успокоява го Мод. — Албер, какво е мнението ви за свинския крак?

— Същото, каквото е и вашето: най-ласкаво — промърморвам, доволен, че сложният въпрос за менюто тъй бързо е намерил решението си.

Впрочем — не чак толкова бързо. Защото новодошлият, когото дамата нарича ту Френк, ту Франк, предлага още някаква студена риба с майонеза за антре, а също и аспержи с пикантен сос като ефирна добавка към основното ядене или, както гостът се изразява, като лек поетичен нюанс към солидната проза на свинския крак.

Както става ясно от интимното му държане с келнерката, червендалестият е постоянен посетител тук, тъй че познава добре не само кухнята, а и избата на заведението. Но понеже, както вече бе споменато, дамата не проявява интерес към напитките, Франк отново се сеща за съществуването ми и намира в мое лице ако не сладкодумен, то поне отзивчив събеседник. Кимам одобрително на предложенията му и за бялото мозелско, и за червеното бордо, а за да не мълча като пън, забелязвам:

— Мислех, че тук се пие най-вече бира.

— Имате предвид корема ми? — запитва добродушно гостът, уловил беглия ми поглед. — Да, бира. Естествено, бира. Но бирата се пие вместо вода. А съгласете се, че не можеш да ядеш бяла риба с майонеза и да се наливаш с вода.

Встъпителното блюдо напълно засища глада ми, тъй че появата на следващите два специалитета и особено на свинския крак по-скоро ме ужасява, отколкото очарова. Този свински крак се оказва цяла грамада от кокал и месо, добре зачервено в електрическата пещ. Отрязвам за приличие две-три парченца от грамадата и ги сдъвквам без особено удоволствие. Сетне, като забелязвам, че ония двамата са изцяло погълнати от вакханалията на лакомията, отмествам чинията си и запалвам цигара. Действието ми не остава незабелязано.

— Това е варварство, скъпи хер Каре — не се стърпява да забележи Франк с пълна уста. — Тази свиня е жертвувала целия си посветен на угояване живот за нас, хората, а вие отвръщате на нейната саможертва с пълно пренебрежение.

— Албер никога няма апетит — опитва се да ме оправдае Мод между две хапки.

— Лошо — поклаща с укор глава гостът, додето работи с ножа и вилицата. — Зад липсата на апетит винаги се крие нещо лошо: болест, грижи, нечиста съвест…

И за да докаже, че той самият е чужд на подобни злини, Франк налапва поредното парче месо. Челюстите му заработват енергично, подир което дебелият добавя, вече по-меко:

— А може би вие сте просто лирична натура. Нерядко на ваша възраст човек предпочита пред свинския крак един женски крак…