Ченге втора употреба - Страница 61

— Сега говоря за революциите.

— Аз пък ти говоря за контрареволюциите.

— Тогава какъв е изводът? — пита наново Алата.

— Изводът е, да му мислят онези, дето сега са на власт. Защото на тях им предстои да паднат.

— Виж как бързо го решихте въпроса — обажда се и Борислав. — Хората векове наред умуват за философията на историята, а вие — раз, два, между две кафета, и готово.

— Не съвсем — отвръща му Алата. — Последната дума ти ще я кажеш. Бас давам, че ще е нещо погребално.

— Последната дума, ако си чувал, я произнася Времето. И не е нито погребална, нито сватбарска, Ала. Последната дума е, че и тия и ония ще падат и ще стават, ще се анатемосват и ще се трепят, докато някой ден всички вкупом се преселят в космоса, без разтакане и без билети за връщане.

— Така си и знаех — кима Алата. — От някое време насам това ти е постоянният номер: решаваш всички спорни въпроси, чрез прогнозата за всеобщата гибел. Що не се огледаш да видиш какво хубаво време е, как са нацъфтели овошките.

— Тук няма овошки — срязва го Борислав. — Освен ако смяташ кестените за овошки.

Подир което възниква спор, дали кестените са овошки или не.

Навлизаме в царството на склерозата.

Опасението, че полковникът тепърва ще има да ме вика и да ме върти на шиш с въпросите си, не се оправдава. Манасиев изобщо не се обажда. Намерил си е вероятно друг информатор и е престанал да ми се доверява. Няма смисъл да нервнича. По-добре да завърша записките си. Подозирам обаче, че използвам работата върху тези записки като възможност за отлагане на крайното решение.

И да ме пита човек, за какво се мотая, та не заминавам. Във Виена Марта навярно все още ме чака, а тука какво друго ме чака, освен гладната смърт или затворът. Затворът е все пак за предпочитане. Там поне хранят. Не мога цял живот да вися като воденичен камък на врата на Борислав.

Наистина домиляло ми е за Марта и даже за бедния Чърч. Но не мога да се отърва от усещането, че има нещо позорно в това да напуснеш страната си, за да се свиеш нейде на топличко, като всички онези пишман кагебисти и други предатели, дето отидоха да ближат задниците на американците, заради легендарните трийсет сребърника, че дори и за по-малко.

Въобще въпросът подлежи на обмисляне. А на милата Марта засега ще драсна едно писмо. Бях й го обещал. Нали така казваха някога: „Ако не се видим, ще си пишем“.

Времето ми изтича.

Усещам го не по това, че никой вече не ми се обажда. Нито по възцарилата се около мен тишина, а по хладния дъх на Онази.

Онази, да. За нея говоря. Все по-често обикаля край мене. Невидима, но осезаема. Един едва доловим хладен полъх. Първият път, когато я усетих, помислих, че отнейде става течение. Само че нямаше откъде. И прозорецът, и вратата на стаята бяха затворени, а полъхът бях го усетил съвсем ясно. Чувствам го все по-често, но вече не се питам откъде става течение. Знам, че е тя. Обикаля край мен. Само не знам какво още чака.

Тиха и деликатна е. А аз си я бях представял додето бълнувах, като някаква огромна вълна, една зловеща синьозелена вълна, която връхлита, помита те и те отнася в безначалния мрак. Не, не е такава. Тиха и деликатна е. Само не знам защо още безмълвно кръжи, вместо да сложи ръка на рамото ми: „Хайде да тръгваме“.

Исках да завърша тази моя история с нещо хубаво, не непременно с някой щастлив край, откъде да го взема този щастлив край, но поне с някакъв лъч на надежда. Или както е казано, „понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината“. Не, нямам предвид светлото бъдеще, с което политиците и до днес ни залъгват, а поне някакво дребно събитие, доказващо, че съществува възмездие и че както също е казано, всеки ще плати според делата си. Исках, но не стана. Мислех, че ме дели само една крачка от добрия край, обаче не стана. Случи се пак онова, което се случва почти винаги при последната крачка — спъваш се тъкмо преди нея.

Откакто се помня, все съм бил сам, но рядко съм изпитвал чувството, че съм самотен. Вероятно, защото не съм имал достатъчно време, за да се отдавам на чувства. Едва когато бях изхвърлен от релсите, взех да я усещам понякога самотата. Е, здрасти — казвах си, — добре, че се сети. Че на този свят кой не е сам? Нали сам се раждаш и сам умираш. Вярно, че между раждането и умирачката има сума ти разстояние, което хората запълват като общуват и си погаждат номера. Правил си го и ти. Но сега, когато единственото, което ти предстои, е да умираш, какво чудно, че си останал сам. В такъв момент ако някой се навърта около теб, това ще е навярно убиецът.

Всъщност, излишно е да се докарвам чак толкова и да се правя на самотник. Когато в главата ти витаят разни мисли, а също и толкова спомени, едва ли има начин да се усетиш напълно сам. Как ще съм сам, когато виждам около себе си всички онези хора, с които сме се дебнали, както и другите, с които сме си помагали, а даже и такива, за които само съм чувал, като баща ми и майка ми, макар да не различавам ясно лицата им, понеже не съм ги видял, та да ги запомня, но това всъщност е само предимство, защото ти дава възможност да си ги представяш далеч по-красиви, отколкото може би са били.

И в тези различни лица, в тези толкова много лица има често изрази на страх, на тревога или страдание, а това те предпазва да хленчиш за себе си, напротив, създава ти усещането, че ако понякога нещо тук вътре те боли, това е съвсем нормално, и изпитваш някакво успокояващо чувство на солидарност с всички тези твои някогашни спътници в живота. И защо някогашни, когато са с тебе и днес, и защо само те, когато към тях се присъединяват и толкова други, толкова много на брой, че вече дори не ги различаваш поотделно, понеже са все по-нарастващо множество, цяла армия от такива като тебе, които са дали всичко, без да получат нищо и които са вървели напред отчаяно, макар да са пред чувствал и, че едва ли ще пристигнат.

Цяла армия, да. Най-голямата, най-многобройната, макар за нея да не се говори, понеже нали е казано „тежко на победените“, а това е именно твоята армия, армията на обречените, на обезверените и поруганите, на ограбените и обезправените, на милионите окаяни същества, за които се смята, че трябва да служат като тор на Историята. Един тор от грамади прекършени същества, един тор от мрак и сълзи, в чието кипене се смесват воплите на вдовици и майки, детското сподавено хлипане, безнадеждното хъркане на агонията.

Накъде са тръгнали всички тези тълпи, които възлизат мъчително в мрачината, без кауза, без знаме и вожд. Понеже кауза им е къшеят хляб, знаме — собствените им дрипи, а вожд — сиромахът Исус. Знам ли? Но когато всички възможности се окажат изчерпани, какво друго ти остава, освен да повярваш в невъзможното и да продължиш нататък.

Една безнадеждна мисия. Една може би безнадеждна борба. Но нали все пак някой трябва да я води тази борба срещу неволите на това бедно човечество, което не може да даде дори филийка топъл хляб на децата си.

И какво съм аз виновен, че колкото и да си шамаросван от Съдбата, колкото и да си казваш, че трябва да се примириш, понеже шамарите са си в реда на нещата, у тебе напук на всичко остава някакво неизтребимо чувство за справедливост — потискано, мачкано и осмивано, и все пак упорито изплуващо от хаоса и страданието. И се питам понякога, откъде идва това непокорно чувство за справедливост, когато целият свят е толкова несправедлив. И почвам да си мисля, че може би все пак някъде, макар безкрайно далеч от нас, съществува някакъв Бог.

Епилогът на тези бележки би трябвало да бъде написан по традиция от самия Боев.

Непредвидени обстоятелства обаче попречиха това да стане. Тъй че настоящият епилог е нахвърлян от лицето, което Боев нарича в бележките си писателя, сиреч от мене.

Една лятна заран подир продължително, за да не кажа нахално звънене, пред вратата ми застана някакъв мъж в третата възраст, но все още запазен физически, а вероятно и духом.