Ченге втора употреба - Страница 55

— Ще го завещая — потвърждава Табаков с глух глас. — Ако оцелея…

— Ще оцелееш, разбира си. За всеки случай приготвил съм един текст.

— Какъв текст?

— На завещанието.

Подавам листа. Доста неугледен лист, сгъван на две и на четири и дълго носен в паспорта ми, още от онзи ден, когато Весо Контрола беше ми го връчил с предупреждението, че може да служи само за образец.

— Дръж добре фенерчето, де — напътва ме Тетето. — Осветявай листа, а не краката ми.

Сетне, едва погледнал завещанието, промърморва:

— Това за нищо не става. Написано на машина… Без нотариална заверка… Това, братко, за нищо не става…

Готви се да каже още нещо, но млъква, уморен от дългата фраза.

— Добре де, подпиши го все пак, макар да не става.

— Дай нещо за писане.

Химикалката също я нося от много отдавна. Готова точно за случая. Подавам му я и подлагам под листа паспорта си.

— Казвам ти, че за нищо не става… Но щом настояваш… Освети листа, де…

Млъква, навежда се към завещанието, обаче преди да вземе химикалката, произнася с прекъсващ се глас:

— За тебе специално съм приготвил нещо друго… Нещо по-ценно…

Бърка в джоба на жилетката си и ми подава някакво ключе:

— Дръж! Сега дай писалката.

Взема я с трепереща ръка и се навежда още повече, за да види къде да сложи подписа. Започва нещо да пише, но все повече се накланя, додето внезапно се срива и похлупва с туловището си нещастния образец. Опитвам се да вдигна припадналия, за да може да диша и даже почти успявам, когато усещам, че държа в ръцете си някакво много тежко и бездиханно тяло.

Траян Табаков вече е полетял в бездната.

— Как мина погребението? — питам Марта, която току-що се е прибрала.

— Мижаво. Имаше към десетина души, половината от които бяха навярно цивилни полицаи.

— Все пак, Бог да го прости — произнасям с умерена меланхолия.

— Бог може и да прощава, на него му е все тая, но аз — не! — отвръща сухо тя. До тоя ден всичко съм му прощавала — и равнодушието, и скъперничеството, но за последното безобразие едва ли бих му простила.

— Имаш предвид наследството.

— Естествено.

— Може да е оставил някакво завещание.

— Изключено. Човек, който мисли само за себе си, не оставя завещания.

— Забравяш Брунхилда.

— Тя вече всичко е обсебила и без завещание. Щяла да прави фондация, за да обезсмъртява името му.

— Не смяташ ли да понадникнеш в апартамента. Нали имаш ключове.

— Не смея. Онази ще ме обяви за крадла.

— Много вероятно е. Не бива да се избързва. Въпросът за наследството безпокои и мене, но за сега имам по-важни грижи, свързани с една дребна подробност от трагичната нощ край „Еделвайс“: Пиринченото ключе, връчено ми от Табаков, като някаква уж много ценна вещ. Каква ти ценна вещ! — бих могъл да кажа, — та аз го имам същото, както и неопределен брой други хора. Установих го още щом се прибрах у дом, като го сравних с моето, дето беше в чантата ми. Отличаваха се единствено по различните номера, гравирани върху тях. Моето ключе бе от шкафчето за ръчен багаж на гарата. Не беше нужен много акъл, за да се сетя, че неговото вероятно е от същото място. Още на заранта прескочих до гарата. Не бе трудно да намеря шкафчето със съответния номер. Беше само на някакви си три метра от моето. Уверих се с периферното си зрение, че наоколо няма зяпачи, завъртях ключа в ключалката, отворих вратичката и усетих гадната тръпка на разочарованието.

Шкафчето беше празно.

Истината е, че ми се стори празно, вероятно защото бях очаквал да открия вътре куфар или чанта. Нямаше такива неща. Но когато протегнах навътре ръка, напипах плосък пакет. Обвит бе в черна хартия и тикнат в самото дъно, за да не се забелязва от пръв поглед. Проверих съдържанието му, едва когато се прибрах у Марта. После отново го загърнах, поставих го в найлонов плик на реномирания супермаркет „С & А“ и го отнесох обратно на гарата. Разликата подир цялото това разкарване бе, че сега вече находката остана да лежи не в шкафчето на покойния Траян, а в онова на все още живия Емил.

Документите, за които бих могъл само да мечтая, се бяха намирали едва на някакви си три метра от шкафчето, където бях поставил куфара си с оръфаните ризи и закърпените чорапи.

Още отдавна, може би още от първите ни разговори, у ТТ бе възникнала идеята да ме използва като инструмент за отмъщение. Понеже знаеше, че съм упорит като муле и безкористен като последен глупак. Затова, вместо да ме премахне от пътя си, бе ме превърнал в свой постоянен спътник, в своя бомба с часовников механизъм.

Пазеше ме като последно средство, защото задействаше ли ме преждевременно, рискуваше и сам да взриви себе си, посредством онова, което щеше да бъде разкрито.

Предполагам, че активно се зае с приготвянето на бомбата от деня, когато научи за екзекуцията на Бебо. Натрупал бе достатъчно взривно вещество, а ролята на детонатор бе запазил за мене. С моето включване започваше фаталното обратно броене.

Сега вече ме бе задействал. Чрез един малък банален ключ, предаден като зловеща парола в последния миг, преди да полети в бездната. Чрез достъпа до някаква обемиста канцеларска папка с куп документи. Тази невзрачна папка бе неговата „Бяла книга“. Един жесток обвинителен акт, съставен от неопровержими факти. Такива неща не се изнасят черно на бяло, освен ако си готов на всичко, включително и на рейс към отвъдното.

Своя рейс той вече го бе предприел. Сега идваше моят ред.

Вероятно един единствен човек би могъл да разкрие цялата чудовищна операция. Нейният автор и организатор. Не само защото замисълът и изпълнението бяха негови, а и защото притежаваше всички изобличителни документи, получавани с имената и подписите срещу раздаваните блага. Давам ти го, но ще те държа! такъв бе смисълът на тези действия, начело на които бе стоял Бебо. Вероятно бе вярвал в тяхната солидна механика на компромат. И все пак предвидил бе и такъв авариен вариант. В случай че се стигне до там да бъде премахнат от онези, които държи в ръцете си. Допускал е и този риск. И е подготвил посмъртното си отмъщение, като е поверил компромата на своя най-близък човек, непоклатимият Табаков. За да потвърди чрез него пред историята, че всяко предателство се наказва. И да отклони вниманието от въпроса дали най-големият предател не е всъщност той самият — предател на една велика идея, предател на сътвореното от милиони хора.

Сега взривният материал беше в ръцете ми. Не знаех дали ще ми се наложи да изпълнявам ролята на камикадзе или на нещо не толкова самоубийствено. Обаче при всички случаи бях длъжен да държа барута сух, както се казваше някога, когато барутът все още беше най-страшното нещо, сътворено с благосклонното съдействие на човеколюбивия Нобел. За да държа барута сух, наложи се нова, а може би и последна среща с мъдрия Фурман син, последвана от някои дребни операции. А за да подготвя включването на часовниковия механизъм, позволих си да помоля по телефона вездесъщата Криста за кратка делова среща. Бях убеден, че в момента Брунхилда си бие шамари, за да се развлича в бюрото, но за да си придаде по-голяма важност дамата ми определи час за визитата едва рано след обяд на следния ден.

Прие ме твърде хладно, точно както очаквах и също тъй хладно изслуша молбата ми. Молех я да ми уговори среща с журналиста Карл Вебер от авторитетния вестник „Ди Пресе“.

— Вероятно си спомняте, че бях помощница на покойния хер Табаков, а не ваша лична секретарка — за белязва Криста, след като изслушва молбата ми.

Но за да не бъде прекалено груба, пояснява:

— Струва ми се, че сте избрали възможно най-неподходящия момент за контакти с „Ди Пресе“, пък и с кой да е местен вестник. Ако сте следили печата, не може да не сте забелязали, че точно сега ксенофобската компания, особено в нейния антибългарски вариант е в разгара си.

— Съвършено вярно — потвърждавам. — Но целта на моята евентуална среща е именно да защитя престижа на своя покоен, а предполагам и ваш приятел хер Табаков, без да оспорвам законното негодувание на австрийците от прилива на всевъзможни отрепки във вашата прекрасна столица.