Ченге втора употреба - Страница 54

— Точно това мисля. Избрал е място, което смята за най-сигурно. Само че къде ли е то?

Три дни по-късно, следвайки дискретно опела на Пешо, се озовавам в селището на брега на Мондзее. Някой ще каже, че това е черна неблагодарност — да шпионирам човека, който ми е спасил живота. Но какво да се прави — работата преди всичко.

Мондзее. Табаков обичаше това място. А сега ето че точно тук се мотае шофьорът му. Движи се насам-натам с опела, купува това-онова от дюкяните, сякаш Виена не му е достатъчна като пазар. Може би точно това избягва — да се мотае прекалено из Виена. Само че защо се е напъхал тъкмо в Мондзее. Уличките на селището не са удобни за маневриране. Нищо чудно, че подир няколко завоя Пешо и аз се засичаме. Дали той мене, дали аз — него, но се засичаме.

— Здрасти, Пешо, какво те води насам?

— Здрасти, другарю началник. Вие тук, на почивка ли?

— Ами нали знаеш какво ми е дереджето. Ако не беше ти, да ми спасиш живота…

— Нека по-добре да не говорим за това.

— Няма защо да се стесняваш от добротата си. Завиждам на Табаков, че има такъв помощник. Той как е?

— Не го знам. Нали ви казах.

— Това, че си изрекъл една лъжа, не те задължава да я повтаряш непрекъснато. Знаеш, че не съм от враговете на шефа ти.

Той мълчи.

— Хайде — подканям го, — какво се окуми. Табаков може да очаква от мене само добро.

— И аз така мисля. Но ми е наредено да се пазя от всички без изключение.

— От мене грудно ще се опазиш. Голям навлек съм. Хайде, думай.

Домашният пансион „Еделвайс“ е двуетажна вила в алпийски стип. Разположена е на отсрещната страна на брега, усойна и почти ненаселена, вероятно защото е захлупена от тежката сянка на издигащия се над нея горист склон. Тихо и изолирано място, великолепен пристан за любителите на самотата, но в момента неизползваем. Върху дъсчената ограда на имота е поставена табелка:

Респектиран от този надпис, ограничавам наблюденията си върху външния вид на вилата, като дискретно я изучавам, скрит между дърветата на гористия склон. Никакви признаци на живот. Или почти. Едва много по-късно млад човек излиза на терасата, издадена напред като козирка над водите на езерото, прави няколко крачки напред, оглежда се насам и натам, подир което си прочиства гърлото с една храчка и се прибира във вилата.

Младият шампион по далечно плюене ми е добре познат, което съвсем не ме задължава да му се обаждам. Ако Табаков е решил да се изолира в това усойно място с близнаците, нямам никакво основание да нарушавам спокойствието му. Единственото, което бих си позволил да направя, то е да проверя, дали и доколко моят приятел от младини действително си е осигурил спокойствие.

Търпеливо дочаквам нощта. Преживените съвсем наскоро кошмари са ме тренирали да блуждая с успех в мрачините. Няма сняг, няма луна, няма пазачи. Истинско щастие е, че го няма и Чърч, да се разджавка, щом ме подуши. Вече е възможно да проуча и вътрешността на пансиона, поне що се отнася до осветените помещения. За сега те са две: Големият хол с изход към терасата. И свързаната с него кухня, с прозорец и врата откъм задната част на постройката. Кухнята засега е пуста. Върху масата са струпани всевъзможни продукти, но част от тях вече са пренесени с подноси в хола, където в момента се развива действието.

Двамата близнаци са се разположили на дивана, заети с консумацията на донесените от кухнята деликатеси. Табаков, независимо от известното си чревоугодие, не участва в гощавката по девет причини, една от които е, че ръцете му са в белезници, а гърбът — прикован с въже за облегалката на стола, върху който седи. Позната ситуация.

— Много жалим, шефе, но трябва да караме по закона — говори Макс, като нагъва тънката филия, увенчана с дебел резен шунка.

— Природният закон — уточнява Мориц.

— Човек за човека е вълк — нали сам го казваше — напомня Макс.

— Щом е така, кои сме ние, да нарушаваме закона — добавя Мориц.

— Не е от злоба. Даже ми става жал, като те гледам — продължава Макс.

— На мене пък не ми е жал — доверява Мориц. — За цял живот ни зароби.

— И малко плащаше. От застрахователя свихме повече.

— Тя само техниката колко пари струва — забелязва Мориц, като привлича с жест вниманието на Табаков върху две черни куфарчета, облегнати на дивана.

— Какво ще кажеш, да ти пуснем ли техниката? — пита Макс.

— За тебе ще е безплатно — обещава Мориц. — С какво да почнем: със зъболечението или с нагревките?

Двамата временно са прекратили плюскането и се кискат в дует като улави. Шефът седи с непроницаем и леко сънлив израз, както обича да прави, за да демонстрира отчуждение. Предполагам, че още не е решил на какво трябва да разчита — дали само на хулигански гаври или на онова, от което най-много го е страх.

Сценката е занимателна, обаче аз нямам време да й се любувам. Завивам към задната страна на сградата и влизам през вратата на кухнята. Отварям всички кранове на голямата газова печка за готвене, сетне загасям лампата и пак излизам, като почти затварям отново вратата. Дано веселяците продължат по-дълго скеча, след кискането ще трябва да довършат и плюскането.

Трябва да са изминали петнайсетина минути от развъртането на вентилите, когато Макс или Мориц влиза в кухнята и спира стъписан пред факта, че няма осветление. Не бой се, казвам му на ума си и хвърлям пуснатата в действие запалка в помещението, като в същия миг се дръпвам навън. Пиротехническият ефект е на висота — бляскавият взрив от възпламенения газ и издънените прозорци са впечатляващи, но аз нямам време за съзерцание. Върнал съм се за секунди на терасата и съм разтворил вратата тъкмо в мига, когато вторият Макс или Мориц е скочил и стреснато гледа към лумналия през вратата облак от горящ газ.

Не разбирам нищо от източните бойни изкуства. Затуй се задоволявам по съвсем примитивен начин да строша най-близкия стол в главата на близнака. А понеже той явно е изпаднал в шок, затьтрям го през терасата и го блъсвам в езерото по дирите на одевешната му храчка. Надявам се, че алпийските води са достатъчно хладни, за да му върнат разсъдъка, в случай, че е оцелял.

— Разхлади ли се достатъчно, та да се сетиш и за мене? — пита Тетето, когато отново се връщам в хола.

И додето го освобождавам от въжето и белезниците, промърморва:

— Вече втори ден как ме тровят. Впръскват ми някакви дози в кръвта, та смъртта ми да добие вид на естествена.

— Трябва веднага да повикаме лекар.

— Няма как. Телефонната връзка е прекъсната. И не искам никакви срещи с полицията и с пресата.

Изправя се с леко полюшване, сякаш за да провери, дали все още е в състояние да се държи на нозете си. Побледнял е и диша тежко, но изглежда спокоен.

— Да изчезваме — настоява. — Подир малко цялата хижа ще лумне, а минути по-късно тук няма да можеш да се разминеш от полицаи и зяпачи.

Движим се надолу по тясна пътека, малко встрани от асфалтираната алея. Електрическото фенерче на Табаков ни помага да не се сринем в храсталака под нас.

— Ще ти подпиша чек, за да изтеглиш малко пари. Колкото да ни стигнат на първо време.

— В случай, че си закъсал — казвам, — аз също мога да ти услужа. Онази пачка, дето ми я набута в шлифера, още я пазя.

— Продължавай да я пазиш — окуражава ме ТТ. — С нея навярно ще те погребат.

— Не мога повече, трябва да си почина — изхърква по някое време. — Тази отрова, дето ми я впръскваха, изглежда почва да действа по-силно при движение.

Сяда да си поеме дъх на някакъв камък край пътеката. Заревото зад нас подсказва, че домашният пансион „Еделвайс“ Наистина е в пламъци. Тетето обаче не гледа натам, а слухти към алеята под нас в очакване на неизбежната публика.

Използвам паузата, за да му напомня за един въпрос. Вечният спорен въпрос между двама ни:

— Преди време бе обещал, че ще завещаеш имуществото си в полза на държавата ни.