Ченге втора употреба - Страница 50

Понечва да стане, но отново се обръща към Табаков и подхвърля:

— Като ви слуша човек как професионално и стриктно се придържате към банковите правила и към буквата на закона, може да остане с впечатление, че сте натрупали авоарите си само на чисти места и с най-чисти средства.

— Не смятам за уместно да ви информирам как точно съм ги натрупал — отвръща невъзмутимо Тетето. — Ще ви кажа само, че съм ги спечелил, съблюдавайки винаги правилата на играта. Не е разрешено, господине, да седнете на масата за покер, а да играете на Черен Петър, пък на всичко отгоре и да искате да ви аплодират.

Второто ходене по мъките на Табаков, този път не из сейфовете на жилището му, а из обществените трезори, е твърде скучно за описание. Титулярът на сметките действително е развеждан като кученце от банка на банка. За да се избягва подозрителния калабапък, водачът на псето е единствено шефът на бандата, а някъде около входа се върти за всеки случай един от помощниците му. Другите двама са задължени да киснат в апартамента, за да не се натрапват на вниманието на портиера и съседите, а и за да надзирават близнаците, на които пък е възложено да надзирават Чърчил.

Проблемът за милионите на Табаков до този момент не е решен, обаче не се и поставя, вероятно изчакването е резултат на някаква секретна договорка с Великия застраховчик. За сметка на това изпомпването на по-дребните авоари се развива нормално и резултатно в границите на възможното. Не става дума за фантастични суми, но тук няколко десетки хиляди, там други десетки хиляди — дай Боже всекиму подобен скромен берекет. По внушение на Табаков (чудя му се на акъла на този човек), за да не се прекалява с тегленето на суха пара, вождът си е открил лична сметка в местния клон на Вест Дойче Банк, където се прехвърлят оскубаните от вложенията на Табаков суми. Оказва се, че новият титуляр действително се именува Донев, доколкото това личи от задграничния му редовен, поне на пръв поглед, български паспорт. Един документ крайно необходим за легализирането на въпросния Донев като вложител, но полезен и за австрийските власти, в случай, че вложителят им потрябва за нещо.

За избягване на излишните битови търкания етажът е разделен на две, нещо съвсем просто, понеже той поначало е бил съставен от два апартамента. На Табаков, секретаря му и кучето се предоставя територията с кабинета и свързаните с него битови компоненти, една квадратура напълно достатъчна за скромните нужди на трима ни. Обслужването ни също като преди се осигурява от близнаците. С две думи — животът си тече по старото направление от пусто в празно, ако не говорим за известна напрегнатост с оглед на несигурното бъдеще. Но кой ли на този свят би могъл да твърди, че бъдещето му е гарантирано от всевъзможни изненади.

Тетето продължава да ме интригува и то, в две посоки. На първо място, никога не съм допускал че подобен скъперник може така стоически да понесе осъществявания върху капиталите му процес на разграбване. Вярно е, че не става въпрос за милиони, но Табаков е от хората, отнасящи се с привързаност и симпатия към всеки долар, който им принадлежи. Колкото и поразителен да е този стоицизъм обаче, той е все пак обясним, ако се вземе под внимание, че в случая е поставено на карта най-ценното, което един човек притежава. По-необяснимо е другото — спокойствието на ТТ и нежеланието му да предизвика някоя погрешна стъпка в действията на грабителите, с цел да я използва срещу тях. Държи се тъй невъзмутимо, че даже си дърдори каквото му скимне, когато сме сами в кабинета, макар отлично да знае, че ни подслушват.

— Ти пиеса ли репетираш — питам го онази вечер — та така си се разприказвал.

— Не виждам защо трябва да си окачам катинар на устата — отвръща безучастно той.

— Вярно, излишно е — съгласявам се. — Какво повече могат да научат с подслушване, след като си надрънкал всичко, което би могъл да надрънкаш.

— Е, не съвсем всичко. Премълчах най-важната банка.

— Вероятно по вина на склерозата.

— Не, бе. Просто оттам не бих могъл да тегля без Хауптман.

— Че нали Хауптман умря.

— Абе той умря, но наследникът му е жив.

— Твоя работа — казвам. — Аз смятам наистина да поспя. Чърч, ела насам, приятелю, да си правим компания.

— Не го примамвай — смъмря ме Тетето. — Чърчил си знае мястото.

— Добре де, няма да настоявам. Не бих желал да те дразня. Утре наново те чака тежък ден. Ще те издоят докрай.

— Нека — отвръща лекомислено Табаков.

— А след като те издоят, нищо чудно да ти теглят и ножа.

— Нека — повтаря все тъй лекомислено ТТ. — Аз моя живот вече съм го изживял. Време им е и те да си поживеят.

— „Живей и остави другите да умират“ — нали имаше такъв филм.

— Не ми говори за филми — ръмжи вече в просъница Тетето. — Като отидем на кино, тогава.

Подир което, доволни от изпълнението, потъваме всеки в кошмарите си.

Основният, но все още мъгляв въпрос за легендарните милиони на бизнесмена Табаков се разбулва донейде подир няколко вечери. В кабинета са само Донев и Тетето. Аз също съм там, но както шефът бе казал още на времето, изобщо съм вън от играта и тъкмо за туй вероятно са забравили за присъствието ми.

В един съдържателен, но не излишно претоварен с подробности монолог ТТ излага познатата ми история за съвместния бизнес с Хауптман, за добрите реализации и за решението да съхранят капитала на фирмата като солиден източник на дивиденти и да осигурят част от него да се трансформира в текущи сметки само при съвместното разрешение на двамата.

Историята е достатъчно занимателна, за да задържи вниманието на Донев, което особено се изостря при споменаването на една действителна потресаваща сума, която дори разделена на две, не губи нищо от своя изумителен магнетизъм.

— Минавайте към конкретното предложение — призовава застрахователят, вече пламтящ от копнежа да прилапа милионите.

— Намислил съм един вариант — отвръща скромно Тетето — но не бих могъл да предприема нищо конкретно без вашата помощ и съгласие.

— Прескочете уговорките, изложете варианта си.

— Хауптман е изключително труден човек в сделките. Цяло щастие е за нас, грубо казано, че си отиде, защото ако бе още жив, едва ли щяхме да се споразумеем. Наследникът е възрастен човек, приблизително от моята генерация. Няма никакъв опит в бизнеса, бивш учител по музика, представете си, и сега внезапно една лавина от долари го връхлетява, с риск да го отнесе. Имам предвид разсъдъка му. Може и наистина да се побърка, ако очакваме събитията да се развият без наша намеса. Единствената спирачка, която му пречи да почне да се отдава на благотворителна дейност в полза на всевъзможни любителски оркестри и певчески дружества, е споменатата вече клауза: Наследникът, също като покойния си чичо не би могъл да получи и цент без моето участие и съгласие.

От такава ситуация Табаков бе извел решението на задачата. Уговаря се операцията с познат нотариус. Поканва се наследникът с предложение да се раздели капиталът на фирмата поравно — и готово.

— Допускате, че няма да упражни съпротива, така ли?

— Каква съпротива? Той тъкмо това чака. Вече ми е дал знак чрез общи познати, че тъкмо това чака.

— В подобен случай какъв е проблемът?

— Няма проблеми.

След което идва неизбежния при типове като Донев въпрос:

— А не бихме ли могли да го изпързаляме?

— В какъв смисъл?

— Аз ли да ви го обяснявам смисъла.

— Вижте — забелязва Табаков. — Аз не съм специалист по вашите действия, които наричате застраховки, нито съм техен привърженик. Ако приемете да извършим съвместно предложената ви операция, моите претенции са да получа полагащата ми се част, която по неизбежност трябва да поделя с вас. Оттам нататък, какво ще предприемете вие сам срещу наследника на Хауптман, си е ваша лична работа, в която не бих желал да ме забърквате.

— Добре, добре. Знам го този ваш маниер да се правите на високоморални. Спестете ми саморекламата си.