Ченге втора употреба - Страница 46

Тиха нощ, свята нощ. Посрещам я в съвсем интимна компания: Марта и аз. Елхата е поставена до телевизора, украсена, както се полага с дузина електрически свещици. Две светещи тела едно до друго обаче не си пасват, тъй че телевизорът е загасен. Временно. За по-късно. За колкото е възможно по-късно.

Масата е празнично украсена с борови клонки и главно с вкусни неща. Марта поначало е добра домакиня, но този път се е постарала да надмине себе си.

— Вечерята беше чудесна — забелязвам, когато стигаме до тортата и кафето.

— Благодаря.

— И елхата е великолепна.

— Благодаря.

Къса пауза, посветена на тортата. Не е торта Захер, обаче е от същия ранг.

— Шварцвелдер — торте. Приказна е — продължавам да раздавам овации.

— Ти пък откъде така изтънко познаваш света на тортите? — пита Марта, пропуснала да каже за трети път „благодаря“.

— Ами и на мене ми се е случвало да се движа в обществото. Макар и рядко.

— И всяка Коледа ли я посрещаш с елха и с някоя жена, която в момента е на разположение?

— Доколкото си спомням, само една Коледа съм бил на елха.

— И без присъствието на жена.

— Откровено казано, май че имаше една дама.

— Разкажи де. Много си тегав в разказването.

— Не е интересно. Беше нещо като любовна история.

— Умирам за любовни истории.

Няма как. Разправям накъсо за елхата в Амстердам и за връзката си с Едит, като прескачам по-сантименталните епизоди, понеже да разправяш на една жена за друга жена не е препоръчително.

— И тя как реагира, когато й занесе елхата?

— Разплака се.

— Плачлива ли беше?

— Не беше плачлива, но не беше свикнала на такива събития. Вероятно още от детинството не й се е случвало да има елха. Беше от нашия занаят.

— И после?

— Ами — нищо.

Насмалко да кажа „после — като сега“, но премълчавам.

— Не казваш какъв е бил краят.

— Вечният край: Раздялата. Беше на една пуста холандска гара. Валеше дъжд. Ситен дъжд. Тя замина, аз останах. И толкова.

— Казваш за дъжда, а другото премълчаваш.

— Другото е известно: Една прощална прегръдка, две — три сълзи за сбогом, какво има да казвам.

Отново къса пауза. Марта става да донесе плодовете.

Беленето на портокалите удължава паузата.

— Защо си избрал тази професия? — пита жената. — Тя не е за нормални хора.

— Нали и тази работа все някой трябва да я върши.

— Това не е отговор.

— Знам ли. То и времето тогава не беше много нормално.

— Добре, че сега се е нормализирало.

— Да пусна ли телевизора? — питам.

— Ако много настояваш.

— Не настоявам.

— Има време. Програмата след полунощ е по-весела.

Темата за телевизора обаче не я откланя от намерението да любопитства:

— Никога не си ми говорил за своето семейство.

— Няма да ти е интересно.

— Но ти си ме питал за моето.

Въпросът ме сварва неподготвен. Налага се да импровизирам. Баща ми е бил лекар. Домашен лекар (като лъжеш, добавяй по някоя излишна подробност, за да звучи по-убедително). Майка ми — домакиня. Не че била без културни интереси, даже свирела като момиче на пиано, обаче нещата така се стекли, нали знаеш, въпрос на късмет.

— Има си хас да го не знам — промърморва Марта.

— С възпитанието ми се занимаваше главно мама — продължавам семейната повест.

— Нямаш вид на мамино синче.

— Беше строга майка. Грижовна и строга. Разговорът минава на по-леки теми. Например на манията на Табаков да превръща жилището си в крепост.

— Имам усещането, че е на път да превърти — казвам.

— Няма такава опасност. Винаги си е бил такъв. И да го пита човек за какво са му всички тези милиони. Не мисли за смъртта.

— Мисли. Вижда я като някаква бездна. Но не бърза да скача вътре.

Много по-късно, когато сме се качили горе и отдавна сме вече в леглото, а Марта е на път да заспи, чувам я да мърмори:

— Защо ми разказа за онази холандска елха?

— Защото ме питаш.

— Нямам предвид елхата, говоря ти за раздялата.

— Нека не надничаме в бъдещето. Инак ще стигнем до бездната. Знаеш че винаги ще съм с теб духом.

— Не искам духом. Ако е за духом, ще седя и ще подсмърчам пред телевизора.

Празниците отдавна са минали. Студено време и скука. Табаков също не се обажда. Затова го потърсвам. Намирам го на обичайното място зад бюрото. Елхата е изчезнала. На нейното място се е разположил булдогът, дреме и вероятно очаква да поникне нова елха.

— Нищо особено — казвам в отговор на въпроса „кво ново“. — Минах просто да видя как си със здравето.

— Не се надявай — поклаща глава Тетето. — Не че съм цъфнал, но още не съм решил да умирам.

— Кой говори за смърт. Макар че нищо не пречи да помислиш за завещанието си вместо да мислиш за курса на акциите и да пресмяташ колко нараства с всеки изминат ден състоянието ти.

— Мисля и за едното, и за другото.

— Не ти личи. Имам усещането, че по-скоро дремеш и ти като Чърчил и само проформа си пръснал тия бумаги върху бюрото.

— Може и тъй да е. Какъв смисъл да се пресилвам. Не съм ли ти казал, че има време, когато работиш, за да печелиш пари, а има и време, когато парите работят за тебе.

— Това е известно. Кажи по-добре нещо за завещанието.

— Със завещанието въпросът е сложен. Съществуват съображения „за“, обаче не липсват и опасения.

— Например.

— Ами първото и най-главното е, че напиша ли си авещанието, вече нищо няма да пречи на вашите хора а ме гръмнат. И после, в чия полза да бъде това завещание. Твоите глупости на тема Родина, Отечество и роден край изобщо не ги вземам под внимание. Но, ще кажеш — Държавата. Тя наистина е една реалност. Възниква обаче въпросът — кой стои зад нея? Стоят група овоизпечени тузове и техните слуги Манасиевци.

— Всичко това вече съм го чувал. Не чух само събраженията ти „за“.

— Те се подразбират. Аз си отивам — парите остават. Защо да не се върнат там, от където е дошъл първият ми милион.

— Трябва да е бил много голям, щом го произнасяш в единствено число.

— Остави сега подробностите. Освен туй, понеже понякога ме обзема някаква старческа сантименталност, викам си: Този наивник Боев загуби толкова време, за да ме върне към правата вяра. Защо и аз да не направя нещо за него — да му повишат пенсията или да му връчат някое орденче.

— Тук вече ме трогна.

— Не го казвам, за да те обидя. Но съгласи се, че ако помогнеш парите ми да се върнат в страната, това ще бъде наистина голяма заслуга и даже единствената ти заслуга, понеже през всички други години само си надзъртал по кьошетата да дебнеш класовия враг, който в това време си е гледал кефа в очакване Великата братска страна да падне в ръцете му като презряла круша.

— Някои хора, налегне ли ги склерозата, две думи не могат да обелят. При теб е обратното.

Готви се да отговори, та наново да ми натрие носа, но в този момент кабинетът потъва в мрак. Табаков отпърво мълчи, вероятно стъписан, подир което надава възмутен вик към стаята на близнаците, които и без туй вече трополят насам.

— Какво е това безобразие? Нали имаме самостоятелни проводници! Вижте какво става там и донесете свещи.

Аварията се оказва съвсем краткотрайна. Свещите още не са дошли, когато разкошният полилей над главите ни отново грейва. Какво прекрасно нещо е наистина светлината. Което едва ли може да се каже за картината, която тя озарява.

Четирима мъже, изникнали сякаш от небитието, стоят безмълвни пред нас, вперили безизразни погледи в смаяните ни лица. Безмълвието се проточва така, сякаш ще трае вечно.

— Кажете едно „здрасти“, де! — обажда се най-сетне един от групата, вероятно нейният шеф.

„Добре дошли скъпи гости, скъпи гости, коледари!“ — иде ми да издекламирам, но Коледа, както вече казах, отдавна е минала, пък и новодошлите, доколкото може да се съди по каменните им лица, не са настроени за шеги.

— Нейсе — взема отново думата вероятният шеф. — Не ни познавате, но скоро ще се опознаем. Идваме от родната страна. Научихме, че сте имали неприятности с някакви тъмни личности, та решихме да се погрижим за спасението ви. Вероятно се досещате, че ние сме Застрахователите.