Ченге втора употреба - Страница 45

— Тези стъкла наистина ли са непробиваеми — питаше Тетето монтьора, зает с укрепването на прозорците.

— Непробиваеми са от куршум. Но ако ви стрелят с базука… В едно градско жилище, заобиколено от толкова други сгради, е трудно да се чувствате като сред пустинята Сахара.

Станал бе толкова взискателен относно предприеманите мерки за сигурност, та веднъж му рекох:

— Няма ли да е по-просто ако закупиш в някоя охранявана зона един бункер, па да се нанесем в него и да си живеем там, въоръжени до зъби, също като на война.

— Ти ми четеш мислите, бе човек! Това е лошото да живееш дълго с някого — почва да ти чете мислите.

И след къса пауза:

— Няма да е съвсем като бункер. Ще бъде нещо по-хигиенично, обаче с предимствата на истинска цитадела. Какъв смисъл да живееш в града, когато от всяка сграда могат да ти стрелят с базука право в леглото.

Бе почнал съвсем да откача на тема сигурност.

— Обмислил ли си подробностите? — питам го.

— Вече съм купил и имота. Но засега — шшшт! — и заговорнически допира показалец до устните си. Пълен откачапник.

Наближават коледните празници.

— Ще правим ли елха? — пита Марта.

— Стига да искаш.

— Аз си правя понякога елха. Както седя тука сама, ако няма и елха, по какво ще разбера, че е Коледа.

— Не вярвам винаги да седиш сама.

— Може и да не вярваш, но така е. С редки изключения, разбира се. Пък и тия изключения в крайна сметка не са нищо повече от разочарования. Като модните артикули в евтините магазини. Гледаш го на витрината — не е зле. Влезеш ли да го разгледаш отблизо — боклук.

— Нямаш темперамент на монахиня.

— Не се правя на монахиня.

— Но голямата любов те е отминала.

— „Голямата любов“… Нагледала съм се на нея по телевизията. Доволна бих била и от малката, но онзи сатрап е затиснал живота ми като воденичен камък. Даже ме шпионира.

— Той сам ли?

— Е, „сам“. Представяш ли си го да надзърта от ъгъла с голямата си глава и дебелия задник. Когато го прихване, праща подире ми някой от онези, близнаците.

— Следи връзките ти.

— Опасява се да не би да се сближа с някой от враговете му. За него всички, освен секретарката и близнаците, са врагове. Та се бои да не се раздрънкам и да издам някоя от тайните му.

— Щом те е посвещавал в тях.

— Ще ме посвещава… Използвал ме е за дребни задачи, дочувала съм туй-онуй. При двайсетгодишно съжителство, макар и повечето време като разведени, все поназнайвам нещо.

— Добре — казвам — нека направим елха. Аз ще донеса дръвчето, ти приготви играчките.

В кабинета на Табаков също заварвам елха.

— Май си станал набожен — установявам. — Това все пак е по-добре от нищо.

— Елхата е за Чърч — пояснява шефът. — Чърч обича елхите. Завира се под тях и вероятно си представя, че е сред природата.

— Не го виждам.

— В момента се храни.

— И малко го извеждаш.

— Има кой да го извежда. Ти за кучето ми не се грижи. То си живее по специален режим, който ти се стараеш да нарушиш с тия жалки кренвиршчета, дето ги носиш, за да му се подмазваш.

— Прав си — кимам. — Ще почна да нося по-големи.

— Само да си посмял.

Оборудването на цитаделата е приключило. Никаква възможност за проникване на неканени гости. Първата бариера е здравенякът портиер. Негова задача е да вдигне телефона и да съобщи за появилия се субект, който в същия момент се появява и горе на телевизионния монитор. При съответно разрешение субектът се изкачва до етажа, все така следван от монитора. Горе ново позвъняване и нов оглед отблизо. При добър шанс можеш да проникнеш в антрето, където съответни устройства те опипват чак до карантиите за евентуално оръжие. Едва тогава можеш да разчиташ на достъп до самото жилище при неотстъпния съпровод на един от близнаците.

— Екстра е — признавам.

— Екстра, без малко — поправя ме Табаков. — Кога то се пренесем в цитаделата, тогава ще разбереш как во е екстра.

Но не дава никаква информация. Понеже врагът дебне. И понеже отново сме се върнали в тихия кошмар на студената война.

— Докъде я докарахме — забелязвам.

— Доникъде. Там сме си, където сме били винаги. „Човек за човека е вълк“ още древните са го казали. Няма морал. Няма добро и зло. Това, че взаимно се дебнем си е естественото състояние на битието. Загубиш ли си инстинкта не ставаш по-добър, ами просто умираш. Някога, след първите атомни опити при Бикини, учените бяха установили, че облъчените земноводни губят природните си рефлекси — морските костенурки, вместо да се приберат във водата, се по-мъкват към пустинните пясъци, където умират. Лицемерите, дето се вайкат на тема докъде сме я докарали, искат да се лишим от инстинктите си за живот и да станем като тези ошашавени животинчета или като китовете самоубийци, които, вместо да се гмуркат в дълбините, напират към плитчините и плажовете, където ги чака смъртта.

— Противоречиш си — казвам.

— Никога не съм си противоречил.

— Противоречиш си. Елха си курдисал в чест на Рождество Христово, а изкарваш, че Христос е бил луд.

— Елхата е за Чърч. А колкото до Христос, той наистина е бил луд, в случай че изобщо е съществувал. Най-простото доказателство е, че за двайсет века нито едно от пророчествата му не се е сбъднало и нито едно от поученията му не е променило човечеството. А на тебе специално ти е късно да четеш евангелието. Чети Дарвин. Ако все още не си забравил да четеш.

— Наистина съм забравил. Но ти ще ми го разкажеш. И не съм казал, че вярвам в божеството Христос. Вярвам в човека Христос.

— Нова глупост. „Човек — това звучи гордо“. „Човекът, цар на природата“, нали така ни втълпяваха някога. Тази мъдрост изглежда все още витае в главата ти. „Цар!“ Какъв цар, бе! Един ураган мине над нас, едно земетресение ни раздруса, и вече не остава ни читаво село, ни град. Такива като теб, дето си въобразяват, че командват природата, са също като онези На-полеоновци, дето командват армиите си в лудницата. Можеш ли да накараш вълка да се храни с домати и краставици. И какво съм аз виновен, че не съм се родил тревопасно, а вълк.

— Хайде, стига демагогии — казвам. — Язък, че навремето в школата си получавал шестици. Природните закони са едно, социалните — друго.

— Това са измишльотини на онези двамата с брадите. Щом си рожба на природата, значи за теб са валидни нейните закони, а не съчиненията на Енгелс, том не знам кой си и страница не помня коя си.

— Мен томовете не ме интересуват. Интересува ме друго.

— Думай — произнася добродушно Табаков.

— Интересува ме, като стъпваш с крачките на владетел върху жалката човека сган, не чуваш ли хрущенето на човешки кости под краката си.

— Пак сантименти, пак сълзи и сополи — въздъхва отегчено Тетето. — Ами защо не запиташ вълка, дали когато се храни, хрущенето на кости не му пречи. Защо не запиташ политиците, за които гласуват милиони хайвани, защо не запиташ генералите, дето пращат същите тия хайвани на смърт, ами си се заловил за мене, който не мами народа с вечните лъжи за бъдещо щастие, нито му внушава колко сладко е да умреш за Отечеството, а просто осигурява машините да се движат и фабриките да произвеждат, и хорицата да припечелват по нещо, та макар и само за хляба, дето Господ никога не е обещавал да ни го дава всеки ден.

— Може и да има нещо вярно в думите ти — отстъпвам. — С тази поправка, че машините не се движат от тебе, ами от онези именно хорица, на които ти при случай не би се поколебал да отнемеш и къшея хляб.

— И ти си прав — съгласява се Тетето. — Поговорихме си, разбрахме се, още веднъж, че не се разбираме, изобщо…

И забелязал появата на булдога откъм кухнята, обявява:

— А! Ето го и Чърч.

— Здравей Чърчил! — обаждам се и аз. — Ела тук да те почеша зад ушенцата.

— Почеши го — разрешава шефът. — Само не забравяй, че и Чърч обича да похрусква кокалчета.

Бъдни вечер.

„Тиха нощ, Свята нощ…“ Както пеят дечицата, събрани на празничното благотворително мероприятие. Мероприятието се урежда разбира се под патронажа на най-знатните дами, затова и дечицата са подбрани тъй, че да правят най-добро впечатление, понеже ще ги снимат от телевизията. Най-първо ще снимат естествено знатните дами, но ще отделят няколко секунди и за дечицата, чистички, пременени, тъкмо като за телевизия. Другите дечица, дето ги няма на празненството… Нека не говорим за другите. Все пак, празник е.