Ченге втора употреба - Страница 44

— Добре де, млъкни. Сега аз говоря. Имаше навремето една история за Африканската дървесина. Плодороден континент е Африка. Какви ли не истории са се раждали из недрата й. Още преди повече от трийсет години един от нашите големци, главен директор на прочутата „Родопа“, беше изкрънкап от Живков десет милиона долара, за да организира в Етиопия кланици, да произвежда евтино месо и да залее Европа с месни продукти. Естествено, нищо не излезе, освен дето парите изчезнаха. Мисля, че директора даже не го осъдиха, защото би трябвало да осъдят себе си. Само идиоти биха могли да отпуснат такъв кредит, без предварително да се информират дори за простия факт, че в Европа никой никога няма да допусне дори грам африканско месо, понеже поначало е смятано за инкубатор на заразни болести.

Тетето се оглежда, сякаш търси изтърваната нишка на разказа си.

— Не се безпокой. Чърчил и без това спи — забелязвам.

— Ако щеш и ти можеш да спиш, аз пък ще запаля една пура.

Пурата възвръща донейде бодростта му.

— Да продължавам ли?

— Естествено, нали това чакам?

Няма смисъл да бързаме. Аз също съм запалил, а една пура трае дълго.

— Та в наше време плодоносната африканска митология продължи да се развива от всевъзможни шмекери. Едни предлагаха да разработваме златни залежи в Заир, други — да копаем диаманти в Гвинея, трети — да стопанисваме какаови насаждения в Гана. Все примамливи възможности. Само че вече рибата не кълвеше. Накрая все пак кдъвна. Имам предвид прословутата афера с дървесината от Камерун.

— Разправяха, че не се касае за Камерун, ами за Габон.

— Ти все много знаеш. Аз ти говоря за Камерун, пък ти ако щеш го разбирай за Габон. В случая обаче поредният тарикат не пристигна да изнудва държавата с голи приказки, ами съответно въоръжен с факти: Първо, всеизвестно е, че горите на Камерун са източник на ценна дървесина. Второ човекът се бе снабдил от съответното камерунско правителство с документ за концесия за добиване и преработка на суровината. Трето — приложена бе солидна документация за възможностите скъпите фурнири да бъдат пласирани добре на европейските пазари. Въобще — всичко о’кей. Нашите ми разрешиха да осигуря заем, осигурих го…

— Осемнайсет милиона марки… Само че аз говоря за Габонската афера.

— Аз пък ти разправям за Камерунската. Така че осигурих го заема, но преди да дам парите на фирмата, дето трябваше да започне дърводобива, пратих човек да провери на място как стоят нещата. И тогава стана ясно, че всичко е вятър и мъгла, ако изключим факта, че държава Камерун действително съществува и че там наистина има чудесни гори. Концесията се оказа, че всъщност била отговор без юридическа стойност на някакъв предварителен сондаж. Перспективата за реална дейност бе нулева, тъй като производството и пазарите отдавна вече бяха окупирани от белгийски и френски компании. То се знае, отказах да броя парите на нашата мошеническа фирма. Пред заплахата, да не получи нищо, фирмата обаче се съгласи да издаде документ, че ги е получила, срещу което, естествено им платих нещо. Почнаха разследвания — кой крив, кой прав и въпреки, че по документи аз бях правият, не се знаеше как ще завърши цялата тази…

— Габонска…

— Цялата тази Камерунска епопея, ако Бебо не беше наклонил везната в моя полза.

— Излиза, че твоят първи милион е бил доста дебел.

— Че аз слаб ли съм?

Млъква за малко, колкото да произведе още няколко кълбета ароматен дим и промърморва:

— Отказа се да ровичка една сложна афера, тук-там съшита с бели конци. Освен че ме помилва, но ми даде и начален тласък за кариерата. Предчувстваше, че капитализмът е неизбежен. А какъв ти капитализъм, ако няма капиталисти. Аз станах един от първите. Никога не забравих жеста му.

— А той самият какво получи?

— Приказваш глупости. Понеже не познаваш човека.

— Толкова ли беше безкористен.

— Абе няма безкористни хора. Алчен беше. Но не за пари, а за власт. Има хора, на които властта служи, за да трупат пари. Има други, които използват парите, за да получат власт. Бебо беше от вторите. И беше силен играч. Много неща бе предвидил. Само че проектите са си проекти, а събитията в живота не знаеш как ще се извъртят. Голям играч беше, но истинската игра не е като да редиш пасианс. Насреща си имаш противник. И никога не знаеш, дали срещу твоята силна карта той няма да ти извади пистолет. Както и стана.

— Значи не е бил силен играч.

— Какво знаеш ти… — промърморва пренебрежително ТТ. — Може и да разбираш от пистолети, но за тънките ходове нямаш хабер.

— Не съм като тебе да знам всичко. Ти и от пистолети разбираш. Нали навремето бяхме те кръстили Тулски Токарьов.

— Подценявали сте ме. Аз съм пищов от по-модерен модел.

— Човек винаги започва скромно.

— Понякога така и завършва.

— Какво да правя, когато никой никога не ми е помогнал. Постоянно чувам да говорят за подкупи, за корупция. А мен така и не се намери някой да ме подкупи, че да се опарича.

— Бедата ти е, че си неподкупен. Обичаен дефект на баламурника. Докрай си верен на своя скапан отбор. Отбора ти го скъсват от бой, но ти продължаваш да си му верен. Изхвърлят го напълно от класацията, обаче ти все тъй си верен. „Абе махай се!“ — викат ти. — „Няма вече такъв отбор, разформироваха го!“. Обаче ти все си пееш своето. Верен, та верен.

— Интересни мисли развиваш — забелязвам. — Но те се отнасят до мене. Въпросът е как виждаш своя проблем.

— Труден е. И вероятно вече разбираш защо: освен че много работи притежавам, но и много работи знам. Тъй че нищо чудно, ако и мене ме гръмнат.

— Е, ако историята е стигнала до там, аз какво мога да направя.

— Разни неща, Емиле, разни неща. И на първо място, да не ме гръмнеш ти самият.

Новият етап в битието на Табаков би могъл да се изрази с класическата фраза „Моят дом — моя крепост“. Укрепителните действия, подготвени от специализирана фирма, започнаха още в следващите дни. Всичко се вършеше под формата на невинен ремонт, за да не се безпокоят съседите, но етажът бързо се превръщаше в истинско укрепление с блиндирани врати, алармени инсталации и телевизионни устройства за наблюдение. Табаков, наместо да помръкне пред реалната или мнима заплаха, се пробуди сякаш от обичайната си летаргия и даже се подмлади. Борческият му дух възкръсваше за нов живот, макар и не чак дотам, че да се заеме пряко с ръководството на операциите. Това си беше работа на фирмата и донейде задължение на строгата и мъжествена секретарка.

Респектиращата с външността и обноските си дама продължаваше да бъде за мене пълна загадка. Тя бе довереницата на Тетето. Тя бе основната му жива връзка с външния свят. Тя донасяше и отнасяше документите, над които той работеше. Тя бе прекият шеф на двамата близнаци. Когато Макс или Мориц се явяваха при ТТ по даден въпрос, обичайните му реплики бяха: „Вървете при Криста“, „Питайте Криста“, „Кажете на Криста, тя ще уреди работата“.

Криста май че уреждаше всичко, освен може би някои съвсем секретни неща, по които Табаков сам водеше телефонни разговори с някакъв неизвестен събеседник на жаргон, призван да затрудни евентуалните подслушвачи: Абе, виж там… Ти знаеш как… Не, в никакъв случай… Разбира се, действай… По-скоро — изчакай… — и тем подобни.

Тия разговори бяха редки — навярно използваше телефона главно в мое отсъствие, както вероятно в мое отсъствие приемаше Криста, за да изслушва докладите й или да дава указанията си. Допускам, че и едните, и другите не бяха от особено значение. Истинският бизнес бе вече приключил, фирмата Табаков очевидно бе със затихващи функции.

— Имитираме дейност, за да си доказваме, че още сме живи — говореше сам той, когато го питах не му ли омръзва да се рови в разните там отчети на предприятия и борсови бюлетини.

— Скромничиш — отвръщах. — Такова колосално имущество си натрупал, че едва смогваш да го стопанисваш.

В момента обаче проблемът за стопанисването бе поизместен от проблема за опазване живота на самия стопанин.