Ченге втора употреба - Страница 43

После идва ред на най-главното: парите.

— Добре е, че не си им казал за секретната стая, но те при всички случаи ще я намерят.

— Кои „те“, бе? Ти вече изцяло възприе идеята, че инцидентът с тия копелета е начало на истинска гангстерска операция.

— Търсят ви по телефона — обявява появилият се в този момент близнак.

Натежал от храната и грижите Табаков тромаво го сподирва. Малко по-късно близнакът отново се появява:

— Чакат ви в кабинета.

Тетето е на обичайното си място зад бюрото, опрян с лакти на него и отпуснат, сякаш се готви да дремне.

— Убили са го — произнася дрезгаво.

— Кого са убили?

— Онзи, дето му викате Бебо.

Мълчим известно време. Булдогът се е появил от кухнята, за да сподели мълчанието ни.

— А кой е изпълнителят на възмездието? — питам, като машинално пощипвам кучето по дебелия врат.

— Какво възмездие, бе? — сопва се Табаков, като изправя снага.

— Вероятно така ще представят атентата.

— Глупости. В средите на бандитите няма възмездие. Има отмъщение и страх. Уплашили са се, че ще проговори.

— Ти по добре знаеш.

— Именно: знам. Всичко знам. За разлика от тебе, дето се тътриш отдире и събираш трохите от клюки и измишльотини, за да ги наръсиш в поредната си докладна записка. Колкото до истината, кой ли се е загрижил за истината, кой ли се интересува от нея.

— Например аз, събирачът на измишльотини.

— Ти не важиш. Не го казвам, за да те обидя, но ти си вън от играта. Може да си някаква дребна карта, обаче не си играч.

— Сигурно е така. Но простосмъртните като мене, нямат ли и те право да чуят поне част от истината.

Табаков бавно се надига и прави няколко крачки към креслото ми.

— Остави кучето на мира.

После ми отправя тежкия си поглед, сякаш се колебае да продължава ли да забелязва присъствието ми или да се оттегли да дремне.

— Ти си сиромах човек, бе Емиле — промърморва той снизходително. — Ако не броя костюма, дето е на гърба ти, единственото, което притежаваш са илюзиите. Как да ти ги отнема.

— Не се прави на добрия самарянин, не ти прилича — отвръщам. — Нищо не можеш да ми отнемеш. И всичко, което се решиш да кажеш, или ще е лъжа, или информация за ланшния сняг.

— Така, така: типичните разсъждения на зомбирания. Всичко, което не му отърва, е лъжа. Вярно е, че слухове и легенди — колкото щеш. Но какво ще кажеш за свидетелството на самите участници?

— Не познавам такива.

— И мене ли не познаваш?

Отпуска се в креслото насреща ми и забил поглед пред себе си, произнася:

— Имал съм причини да не говоря по тия неща. Но сега, след убийството, причините отпаднаха.

— Заловен ли е убиецът?

— Нито е заловен, нито ще го заловят. Пък и да го заловят, какво значение. Важен е не той, ами онзи, дето го е пратил.

— Вероятно подозираш кой е той.

Табаков разтваря ръце в знак на безпомощност:

— Има десетки хора, които са желали смъртта му. И точно затуй съм се опитвал да ти внуша, че да изобличиш един или двама участници в грабежа не е особен подвиг. Трябва да започнеш от смисъла на грабежа, да минеш към неговото осъществяване и оттам да стигнеш до разобличаване на самите участници, ако ти е съден голям късмет и дълъг живот.

Слушам го в очакване да чуя продължението, но той вероятно тълкува мълчанието ми като израз на недоверие.

— Всичко е съвсем елементарно, бе Емиле. Толкова елементарно, че даже едно ченге би могло да го разбере.

— Сигурно имаш предвид някое много интелигентно ченге. Аз например не го разбирам.

— Разбираш, но се боиш да си признаеш.

— За какво да се боя? За кожата ли?

— За вярата се боиш. За вярата си на образцово ченге.

— В оставка.

— Може да са ти отнели поста. Но сега се боиш да не загубиш и вярата. Защото изгубиш ли я, какво ще ти остане?

— Не ми задавай въпроси. Не сме на диспут. И няма смисъл да говориш много, за да не кажеш нищо.

— Не разчитай, че няма да кажа нищо. Ще кажа точно онова, което ти се боиш да чуеш.

Отправя ми наново тежкия си поглед и произнася бавно, тъй че дори едно ченге да го разбере:

— Това, което ти наричаш „Големия грабеж“, го организираха твоите хора, Емиле, а не моите, ако си въобразяваш, че ги имам.

— Остава да уточниш „кои“ и „как“.

— И това мога да направя, но всяко нещо с времето си. Старая се да ти обясня смисъла на операцията, а ти напираш за компроматериал, та да има какво да докладваш.

И понеже е повишил тона, опитвам се да го успокоя:

— Добре де, какво се разфуча. С което още повече го ядосвам:

— Не съм се разфучал, но недей да ми играеш по нервите. Опитвам се да ти кажа по най-прост начин как се развиха нещата, а ти ми играеш по нервите.

— В такъв случай — предлагам, — да прекъснем събеседването. Изпий един чай от онзи, плодовия, дето ти действа така добре. Отпусни се, забрави за лошата новина, пък може да сменим и темата. Тази заран прочетох в „Ди Цайт“…

— Нищо не си прочел. Ти не четеш вестници. И хич не се надявай да сменяме темата.

— Но какво толкова си се запънал да ме ограмотяваш?

— И това ще разбереш. Нали ти казах: всяко нещо с времето си.

Не възразявам. Излишно е. Няма да миряса, додето не ми разкрие Голямата истина, която поне отчасти ми е известна и без него.

— Исках нагледно да ти опиша каква е била ситуацията към началото на края. Вътре в крепостта — разединение и суматоха. Отвън варварите напират. Да се чака помощ от съюзниците е безполезно — вече няма съюзници. Ще се наложи да отстъпим властта. Въпросът е как да я отстъпим така, че да я запазим. И ето ги двете спасителни действия: Първо — да обезсилим варварите чрез внедряването на свои хора. Второ — да потулим парите, като ги раздадем на други свои хора.

— Кои точно? От службите?

— И от службите, и от други места.

— На мене нищо не са дали.

— Браво! Опроверга ме.

— Хубаво де, смятай че нищо не съм казал.

— Всъщност, погрижили са се и за такива като тебе. И тук е най-вкусната част на менюто. Раздаването на пари и имущества се представя не като разграбване, ами като спасяване от разграбване. Изобщо, като високопатриотичен акт. Понеже, нали, след като бурята отмине, раздаденото отново ще се употреби на ползу роду.

— А каква власт, според тебе, са имали тези, които са раздавали парите, върху онези, които са ги получавали?

— Никаква, ако не броим компромата: санкцията на изобличението.

— Несигурно средство.

— И опасно — добавя Табаков. — За да премахнат заплахата, могат да премахнат онзи, който я отправя.

— Имаш предвид днешния пример.

— Той няма да е единствен.

Замълчава в очакване на следващия ми въпрос, но аз не го произнасям, понеже се подразбира.

— Присъствал съм на едно съвещание, където този, дето му викате Бебо овластяваше лично 20-ина стопански и партийни дейци да развиват частна дейност с държавни средства, при условие, че съответен процент от печалбата, щял да отива за финансиране на партията.

— Срещу каква гаранция?

— Нали вече ти казах: никаква.

— Двайсетина… Такава ли е бройката на щастливците?

— Само на по-главните. Вън от тях още десет пъти по толкова щастливци в столицата и окръзите са получавали само срещу един подпис едри суми в левове и валута. Тук е и категорията на прословутите куфарчета, които са просто дреболия, сравнени с големите залци, раздавани на първото съвещание.

— Ти самият колко намаза?

— Въпрос на ченге. Така грубиянски не се пита. Нищо особено не намазах. Получих една външнотърговска фирма, която и без туй бе пред фалит. Вярно, че я получих за един долар, но тя в момента повече и не струваше, защото имаше големи дългове.

— Които ти сам беше натрупал.

— Хайде, пак грубиянщини. Ако съм му задължен на Бебо, то не е заради тази фирма, а за една по-стара афера. Но това е друга история.

— Да де, знам го вече рефрена ти: „Всяко нещо с времето си“. Щом си почнал да разправяш, разправяй, а не ме пращай в далечното бъдеще. На тия приказки за далечното бъдеще отдавна вече сме се наслушали.