Ченге втора употреба - Страница 42

„Работата“ това е разпитът, на който следва да бъда подложен. Тримата дотътрят табуретките си и ме заобикалят. Петромаксовата лампа е преместена тъй, че да ми блести в очите.

— Ще отговаряш точно — нарежда Волф, който очевидно е шефът. — Ако бъдеш ажур, може и да те пуснем. За кво си ни.

— Каквото знам, ще ви кажа — обещавам. — Мои хора сте.

— Не сме твои хора.

— Искам да кажа, че от една черга сме. Няма ни в списъка на милионерите.

— Стига си плямпал — изгрухтява приматът. Както скоро установявам, това е единствената фраза, на която са го научили.

— Ти на каква служба си при Табака? — продължава Волф разпита.

— Бодигард.

— Ще ме скъсаш. Чуваш ли Стефо? Чичото бил бодигард.

— По-скоро секретар съм му.

— Казах: точно! Секретар или бодигард?

— Май че и двете. За да пести мангизи.

— А къде ги държи мангизите?

— То се знае — по банките.

— По кои банки?

— Фолксбанк, Аустриа банк, Комерцбанк…

— Тебе ли праща да теглиш?

— Как ще праща мене, бе? Тегли се самолично.

— Тогава ти за какъв бяс си му?

— Е, как. Праща ме насам — натам. Извеждам кучето.

— Кучето зло ли е?

— Ами! За нищо не става. Само плюска и дреме.

— А кви са ония лекета, бодигардовете?

— Не са бодигардове. Прислужници са. Нали бодигардът съм аз.

— Ще ме скъсаш. Къде си държи в къщи парите?

— По чекмеджетата.

— Не питам за чекмеджетата. Питам за сейфовете. Ония, вградените и кодираните.

— Май че има нещо такова. Зад една картина.

— Каква картина?

— Абе от старо време. Някаква дама, вероятно графиня. Може да е майка му.

— Стефо, чуваш ли го нашия? Майката на онзи компир била графиня. Ще ме скъса тоя бодигард.

Разпитът продължава все в този дух, в смисъл, че се върти около главното:

— Какъв откуп, според тебе, е готов да изплюе Табака?

— За какво откуп?

— За да те пуснем.

— Сега пък ти ще ме скъсаш — не се стърпявам.

— Я по-учтиво!

— Абе вие имате ли идея колко е стиснат тоя Табак, бе! Че той за родната си майка не би платил откуп, та за мене ли.

— Тоя бунак не си дава сметка, че току-що си подписа присъдата — обажда се Стефан. — Щом не ставаш за нищо, ще трябва да те очистим.

— Ваша работа. Искахте да бъда точен — точен съм.

— Ще мислим — промърморва Волф, който след разочарованието за откупа, е почнал да се одрямва.

— Какво ще му мислим — възразява Стефо. — Впръскваме му една смъртоносна доза и го хвърляме в някой товарен вагон с дестинация Рая.

— Ще мислим — повтаря шефът. — Сега ми се спи. Ти оставаш тук, ние с Мартин се прибираме. И да си отваряш очите. Дъртак, дъртак, ама питай го Мартин как са му топките.

— Стига плямпахте! — обажда се човекомаймуната.

Двамата излизат. Стефан се премества отново при сандъка и бутилката джин.

— Това дето го казах за товарния вагон беше шега — мърмори той, след като отпива поредната глътка. — Но де да знам, утре може да стане и истина. След като не можем да те джиросаме на оня Табак, за кво си ни.

Наново отпива и продължавала мърмори нещо, обаче вече не се обръща към мене, а вероятно към своя двойник. Накрая става, прави няколко несигурни крачки към кушетката до стената и се строполясва отгоре й.

Неговата е лесна. Въпросът е аз какво да правя. Да се освободя, естествено. Само че — как? По телевизията тия неща стават съвсем лесно, но сега не сме на кино. Завързан съм само за гърба на лекия стол и то доста хлабаво. Разчитали са главно на белезниците. И с основание: върви се отвързвай, ако ръцете ти са в белезници.

Пазачът ми похърква върху кушетката, като вероятно преобразува изпития джин в мокри сънища, защото от време на време издава слаби похотливи стенания. Защо да не си опитам късмета. Само тихо! И без погрешни стъпки! Надигам се и отмествам в границите на възможното стола от задните си части, като го избутвам към десния си хълбок. Сега вече ми е по-лесно да направя необходимите крачки на сближението към спящия.

Казано е белезниците да се поставят върху извити назад ръце, но кой ти слуша. Възползвай от тази малка неточност вдигам горните си крайници и с тежестта на всичките си килограми ги стоварвам върху главата на обекта. След което скачам върху него, като се старая единият крак на виенския стол да улучи корема му. Намирането на ключа от белезниците, освобождаването ми от старинния мебел и прочее подробности се разбират от само себе си.

Потърпевшият продължава да е аут. Остава да видим как стои въпросът с идентификацията. Никакви документи за самоличност, никакви отличителни атрибути — и това е казано, но кой да ти слуша. Отличителният белег той няма как да го скрие, понеже това е тъпата му глава, но картата за кормуване не е било уместно да я мъкне в джоба си.

Ако е до отличителен белег, бих могъл и аз да го снабдя с един, та цял живот да му викат Скарфас. Нека обаче не даваме воля на низките си инстинкти. Младо е още момчето, предстоят му още сума години. Дано само не ги прекара всичките по затворите.

Излизам на открито. Намирам се край някакъв жп район и по-точно сред зеленчукови градини, пустеещи в този сезон и в този час. Едно трудно изброимо множество от така любимите на германската раса градинки или градинчици — нещо като извънградски имения от по половин декар зеленчукови или цветни насаждения, — евтина форма за задоволяване на дребнособст-веническите инстинкти, а защо не и на изначалното влечение към природата у изтощения от цивилизацията гражданин. „Дивото зове“.

Всяка подобна плантация е снабдена и с малка къщичка — за градинарските принадлежности и за в случай че завали. Бараката, от която току-що съм излязъл, е постройка тъкмо от подобен род. Остава да открия пътеката към най-близкото шосе и да дочакам някой милосърден шофьор да ме вземе на автостоп.

„Емиле, казвам си, почваш да изкуфяваш, щом можа да оставиш трима невръстни побойници да ти видят сметката. И то зарад имотното състояние на Тетето. Не е честно. Ама на кого да се оплачеш.“

Прибрал съм се каталясал чак призори. Разправям на Марта за станалото в силно смекчена версия, за да не си въобрази, че домът може всяка минута да бъде нападнат от орди злосторници.

— Но те са видели откъде излиза беемвето — тревожи се тя.

— Да, но видяха и друго. И това другото ще има да им държи влага достатъчно време, за да поумнеят.

Дремвам два-три часа, освежавам външния си вид и възсядам колата си, която кротко ме чака пред градинката.

— Жалко, че си изял боя — преценява събитието Табаков. — Да се надяваме, че е за добро.

— Боят винаги е за добро, когато е на чужд гръб.

— Хайде, не се глези. Един тупаник няма дати навреди. А случаят е показателен за много неща.

— Какво му е показателното.

— Учените, Емиле, говорят, че в една капка вода е отразен целят космос. Не смяташ ли, че в тази дребна гаменска агресия се съдържа предизвестието за заплашващата ни катастрофа.

— Катастрофите най-често настъпват без предизвестие.

— Добре. Да оставим сега катастрофите и да идем да хапнем по случай твоето избавление.

И като се обръща към булдога:

— Хайде, Чърчил, че хлябът огладня, както казва ше покойният ми баща.

Закуската, която си сервираме е студена, но тъй подробна, та ще спестя описанието. Кучето най-бързо се нахранва и заспива върху килимчето, което му е постлано в ъгъла, за да не ляга направо на плочите. Ние сме по-бавни, понеже не само продуктите, но и проблемите, очакващи спешно решение са твърде много на брой. Единият от тях е свързан с мерките за сигурност около жилището, които трябва да бъдат възстановени и дори умножени.

— Трудно е да се предвиди откъде може да дойде една евентуална атака, но откъдето и да дойде, трябва да бъде спряна.

— Защо не възложиш задачата на полицаите. Доколкото усещам, ти имаш доста тесни връзки с тях.

— Това може да стане само в краен случай. В полицията не гледат с добро око на хората, които им създават проблеми и не получават заплатите си, за да ни охраняват. Има частни фирми, които ще свършат необходимото.