Ченге втора употреба - Страница 40

— Прави го само за да ме ядосва — изръмжава Та баков. — Ако му се разстрои стомахът, ти ще отговаряш.

— Можеше да избегнеш инцидента, ако беше почерпил една пура. Но нали си стиснат…

— Пурите са на масата. Или искаш да ти ги пъхам в устата.

Възползвам се от косвената покана. Домакинът с нескрита завист наблюдава как щедро поемам ароматния дим в устата си и след това бавно го изхвърлям, сякаш решен да задимя целия кабинет. На ТТ също му се пуши, но той спазва известен часови график, наложен му от лекаря.

— Нещо друго тревожно край тебе има ли? — питам.

— Нищо. Пълно безветрие. Като затишие пред буря.

— Значи всичко е наред.

— Нищо не е наред. Затишие пред буря — не чу ли.

— Това е просто неврастения.

— Искаш да кажеш пристъп на безпричинен страх.

— Не исках да употребя точната дума. Знам, че си докачлив.

— Може и да съм докачлив, но не съм страхлив. Не говоря за тръпката на напрежение. Тя е част от удоволствието. Ако беше играч, щеше да го разбереш. Целият ми живот е преминал в рисковани ситуации. Без тях едва ли бих усещал истински, че живея. Заплахите не ме карат да треперя. Неведнъж съм понасял и удари. И винаги съм си го връщал. Ако ми разбие носа, аз му счупвам главата.

— Не знаех, че владееш и борческите фатки.

— Не се смятам за шампион, обаче при нужда ги прилагам. Но най-вече ми се удават финансовите удари. Те са най-болезнени. И най-доходни. Поне половината удари, които ми се е случвало да нанасям, са наказателни.

— Излишно е да ме убеждаваш, Траяне. Знам че си борческа натура. Бих могъл само да завиждам на безстрашието ти.

— Излишно е да се подиграваш. Не съм казал, че съм безстрашен. Казах само, че не съм страхлив. То не е едно и също.

— Нещо не я долавям разликата.

— Абе всеки на този свят се бои от нещо.

— Вярно: бездната.

— Бездната е друго. Тя е ужасът на отвъдното. Говоря ти за нещо съвсем просто: Болката. Обезумявам от нея, ако премине отвъд поносимото. Ето, от това ме е страх. Защото когато имаш работа с кретени, друго не можеш да очакваш. Ще те затиснат в някой килер и ще почнат да забиват бормашината в челюстта ти.

— Това ли е най-страшното ти видение.

— Видение ли? При някои банди то си е текуща практика. „Зъболекарите“, така им викат.

— Може би имат и по-деликатни средства за разпит.

— Имат, но и тях не ти препоръчвам. Какво би казал например за музикалните форми?

— Не съм по музиката.

— И аз не съм, но някои пита ли ни. Стягат главата ти в обръч с две слушалки и пускат по аудиото нещо за душата. После почват да усилват звука. Само го усилват, нищо повече. До кога ли? Докато припаднеш. Кратка почивка. А после отново, и пак, и пак, додето превъртиш. Да не ти напомням за други, по-традиционни способи, като например да ти обработват тестикулите с горелка или…

— Ясно! — спирам го — Излишно е да влизаш в подробности.

— Исках само да ти обясня от какво ме е страх.

— Ами ако се стигне до там, ще им кажеш онова, което искат да знаят и толкова.

— На теб ли да обяснявам, че и това не е спасение. Каквото и да им кажеш, те ще мислят, че все нещо криеш и ще продължават да питат. Сещаш се как.

— Пълна безизходица, така ли?

— Все още не. Поне додето не са ме налапали.

— Допускам, че даже да те налапат, пак ще извадиш някое секретно оръжие.

— Например? Дай някоя идея.

— Да ти давам идея? Аз — на тебе! Че какъв по-голям резерв от идеи от собствената ти глава бе, Траяне.

— Ласкаеш ме. Но ако става дума за миналото, може и да си прав. Не е възможно да печелиш пари, без да печелиш врагове. А печелиш ли врагове, трябва да знаеш как да се оправяш с тях. Оправял съм се, обаче и те са ми го връщали. Най-първо ме обявяваха за враг на правителството, сиреч „Дръжте го!“ После ми осуетиха няколко сделки. Провалиха ми плана да развия производство у нас. Опитаха се да ми скроят процес за контрабанда на стоки. Осуетиха ми намерението да създам бизнес в Африка. Правеха ми най-различни мизерии и тук. А на всичкото отгоре твърдят, че те са потърпевшите, докато аз съм престъпник, перач на пари, кредитен милионер и какво ли не.

— Мъченик си.

— Не се оплаквам. Проливал съм кръв и чужда, и своя. Но не пищя като тях: „Помощ, обраха ме!“ Ами ще те оберат, бе глупак, нали това е целта на играта — по-кадърният да обере некадърника. Незаконно било — понеже губещите са те. Ако губещият бях аз, тогава всичко щеше да бъде според закона, техният.

— Версията ти звучи убедително.

— Каква „версия“ бе! Говоря ти за факти. Че нали ако бях действал незаконно, досега двайсет пъти да ме осъдят. Опитаха се, но и тук се провалиха. Защото законите аз ги знам не по зле от тях, включително и вратичките, дето си ги бяха осигурили. Осигурили си ги бяха за себе си, пък ги използвах аз. Какви ли не дела се опитаха да ми курдисат — навсякъде удариха на камък.

— Добре, че си съхранил чистотата си — продължавам да го адмирирам.

— Нормите за ред и законност те ги определяха. Практическото им приложение — също. Съобразявал съм се с техните рамки.

— Например?

— Примери — колкото щеш. Как в една страна с малко пари се навъдиха толкова много банки?

— Кажи, че и аз да открия една.

— Напълно е било възможно, само че вече си закъснял. Защото даже в загубена страна като нашата един капташки номер не може да се повтаря до безкрайност.

— А когато можеше, как го използваха?

— По най-простия начин. Основаваш банка с неголяма сума. За да нарасне сумата, уреждаш друга голяма банка, може и БНБ, да ти налее пари. Викат му „рефинансиране“. Създаваш междувременно свои предприятия, за да източиш в тях налетите пари. А за да не кажат, че си егоист, услужваш и на други хора. Те сами ти идват на крака. „Ще ми дадеш — вика — десет милиона кредит, а от тях ще получиш петстотин хиляди“. Готово. Само мир да има.

— А как се връщат заемите?

— Никак. Нали там е номерът. Заемите са необезпечени, предприятията фалират. Какво да се прави — Божа работа.

— Обаче следват процеси.

— Ти да си чул някой действително да е осъден? На процесите това им е доброто, че могат да траят вечно. Подведат ли го някой — тутакси рухва. Човекът е крехко същество — обострена язва, бъбречна криза, черен дроб на ръба на цирозата, а за сърдечните болести въобще да не говорим. И всичко се доказва с медицински експертизи, и грижите за човека прерастват в освобождаване под гаранция а самото освобождаване, в случай, че се наложи, води до изчезване в някоя чужбина.

Тетето на няколко пъти посяга към дървената кутия, но този път вече я отваря, изважда една „Ромео и Жулиета“ и смело запалва. Гъсти кълбета дим излизат от устата му, паралелно с въпроса:

— За кво ме питаш? Ти вестници не четеш ли?

— Като те слушам ще излезе, че всички са за затвора.

— Това ти го казваш. Дали мълвата ще прецени че си за затвора или ще те оневини това зависи от сумата, която ще пожертваш за реномето си. Ти си от тихите професии, така че не бих се учудил ако недооценяваш силата на рекламата, но тя е велико нещо. „Тези, които днес не вярват в рекламата, са същите, които в началото на века не вярваха в автомобила“ гласи известната максима. И не питай как черното може да стане бяло — това е секрет на рекламата. Само за година — две няколко дузини тъмни личности се преобразиха в благодетели на обществото. Та консорциум на едрите индустриалци, та колективни снимки в изискани облекла, та благотворителни балове с крадени пари, та вили, та мерцедеси, та реални и мними спонсорства, пак с крадени пари, та големи лафове, че полагали основите на новия капитализъм.

— Е, все нещо положиха.

— Вятър. Както го положиха, така го и сринаха. Нямаха нито акъл, нито желание да съградят нещо трайно. Дългосрочните планове не ги привличаха. Целта беше разграбването, както и преразпределението. Защото подир всеки общ грабеж настъпваха и съмненията: достатъчно ли награбих, или ортаците ме преметнаха и награбиха повече. Така започна боричкането, надлъгването, междуособиците, разчистването на сметки.