Ченге втора употреба - Страница 35

— И как приключи тази взаимна застраховка?

— Кой ти е казал, че е приключила.

Заранта е мрачна. Вали. Вероятно затуй се събуждам чак към обяд. А още по-вероятно — понеже снощи съм бил у Тетето.

— Обади се Табаков. Кани те да наминеш, ако решиш да излизаш.

— Пак ли!

Марта винаги нарича своя съпруг, бившия де, по презиме, за да подчертае, че за нея той е съвсем чужд човек.

— Откъде такава енергия у този тип — мърморя.

— Енергия ли? — възразява Марта. — Чиста проба неврастения. Ако той беше създал света, денонощието щеше да бъде от 36 часа.

Продължава да вали, без изгледи да престане. Каня се да взема колата, но се задоволявам със шлифера. При такова време автомобилните задръствания стават неописуеми.

Заварвам ТТ на обичайното място зад бюрото и в обичайното настроение. В сравнение с него навъсеният Чърчил е просто лъчезарен.

— Какво ще кажеш за това? — пита шефът, като ми подава някакво листче.

Върху листчето с едри букви е отпечатан на принтер следният кратък текст: Дай милион!

— Позната фраза — отвръщам. — Не си ли чел Илф и Петров.

— Това, че е от Илф и Петров и Чърч го знае. Питам те за смисъла на явлението. Вече четвърти ден поред ми я пращат по пощата тази идиотщина.

— Искат да те дразнят. И изглежда успяват.

— Да ме дразнят… Не им ли е достатъчно, че ми пратиха тебе.

— Аз само споделям мъката ти, Траяне. Други ти я причиняват.

— Не съм дотам крехък, че да страдам от подобни детинщини. Питам се само кой им е авторът.

— Ами нали точно това е целта: да се питаш. Като получиш такова нещо, скъсвай направо плика, без да го отваряш.

— Само че копелетата са хитри. Пращат го призива в най-разнообразни форми — илюстрована картичка, рекламен диплян, а вчера и некролог.

— Закуси ли вече? — питам, за да прекратя този глупав разговор.

— Дори обядвах: пюре от спанак и салата от моркови. Да ти потекат лигите просто.

— Значи време е за кафе.

Домакинът поръчва на един от близнаците да приготви двете кафета, едното — със, другото — без. Изпиваме ги мълчаливо й вече се готвя да ставам, когато Тетето донася кутията с пури. Значи ще има и продължение. Съсредоточеното пушене също предполага мълчание. Едва след като добре си е задимил вътрешностите, домакинът благоволява да проговори:

— Навремето, додето се разправях с украинците, като си ровил в сейфа ми, си изтървал едно тесте. Ето го!

Вади от джоба на халата си пачка долари и я хвърля на бюрото.

— Възможно е — казвам. — Беше тъмно, пък и тестетата бяха толкова много, та не е изключено да съм пропуснал някое.

— Затуй си мисля, що не вземем да направим един експеримент.

— Няма пречки. Това дъждовно време и без туй за друго не става. Какъв е експериментът?

— Ами това е: взимай тестето и го прибирай.

— Ти на подкупа експеримент ли му викаш.

— Не те подкупвам. Знам, че струваш повече от десет хиляди. Хайде, прибирай ги де!

— Добре де. Смятай, че съм ги прибрал. После?

— После — ти ще кажеш. Вече не са мои. Но ти знаеш, че не са и твои. Какво ще правиш с тях?

— Да не мислиш, че кисна тук толкова време за някакви десет хиляди. Ставаше въпрос за милионите.

— За тях — после. Сега искам да знам на кого ще ги предадеш тия долари.

— Нали е казано: от народа — за народа.

— „Народът“ е абстракция. Питам те конкретно: каква ще е дестинацията на тази сума? Манасиев ли? В такъв случай по твоята логика ще излезе, че си ги взел парите от един бандит, за да ги предадеш на друг бандит.

— Манасиев не е единствената инстанция.

— Тогава посочи ми друга. Навсякъде ще бъде едно и също. Или ще кажат мерси и ще ги присвоят без възражения, или ще те вкарат в някаква казионна процедура, в смисъл откъде ги взе, как ги взе, къде са останалите. Няма останалите, ще викаш ти, как да няма, на друг ги разправяй, ще викат те, проверки, разпити, очни ставки, додето те натикат в затвора… Какво значение, при всички случаи парите пак ще потънат в нечий джоб.

— След като върнеш не тая пачка, ами милионите, за които говорихме, какво те интересува при кого ще отидат?

— Би трябвало да интересува тебе. За да загрееш, че не е голям героизъм да отмъкнеш парите от един набеден крадец и акуратно да ги занесеш на другия крадец, дето те е наел, за да му служиш.

— Имаш ли факти, че е крадец?

— Колкото щеш. И защо мислиш той и такива като него са се толкова активизирали да възстановяват справедливостта, та са погнали хората, дето уж били отмъкнали авоарите на страната в чужбина? Ами просто защото вътре в страната не остана вече нищо за грабене.

— Ти казваш някои доста верни неща, за да мотивираш собствените си безобразия — съгласявам се.

— А ти се луташ като патка в мъгла и нито се примиряваш с безобразията, нито приемаш горчивата истина.

— Не съм чул да я формулираш.

— Тези тъй наречени мръсни пари, Емиле, са безвъзвратно загубени още от мига, в който са задигнати от държавата. Каквото и да разкриеш, те са невъзвръщаеми. Да знаеш случай, когато загубеното да е било върнато? Потъват, разтапят се, изпаряват се, преобразяват се, върви ги търси. Можеш да изобличиш крадеца, можеш да го натикаш в затвора, можеш и да го гръмнеш. Но парите няма да върнеш.

— Пак мъдри мисли — съгласявам се. — Запази си ги като утеха за мига, в който предстои да те гръмнат.

— Ти затова ли цъфна тук в тоя мрачен ден, та да ми напомняш за смъртта и за времето?

Върви му напомняй, ако си нямаш работа, че не съм цъфнал тук по свое желание, а по негова молба, за да ми разиграва разни тъпи експерименти.

— А ти какво толкова си се втренчил в тази бездна? — питам го. Откъде я знаеш каква е?

— Виждал съм я.

— Насън или наяве?

— Видях я в някакъв филм по телевизията. Космонавтът бе излязъл в открития космос да поправя апарата, когато кабелът му се скъса и той полетя в тъмната бездна. Падаше бавно в това тъмно бездънно пространство, падаше, падаше, докато изчезна. Там, в бездната.

— Сега ми е ясно как си я видял смъртта. Понеже ти сам нямаш въображение дори колкото Чърч.

— Чърч превъзхожда всички ни — съгласява се Тетето.

Сега вече мога да тръгвам и да се прибирам при Марта, за да обсъдим по-обстойно належащия въпрос за дъждовното време и за това докога ще продължи. Навличам шлифера и се спускам по стълбището. Портиерът здравеняк ми кима за сбогом, признал ме е вече за свой човек. Вдигам яката на дрехата и пъхвам ръце в джобовете, готов за среща с виенските ветрове. В този момент дясната ми ръка напипва продълговато пакетче с размерите на пачка долари.

Значи експериментът продължава.

В определения ден и час все още прилежно минавам през определеното място — подлеза при операта, за да не би хората на Манасиев да обявят, че съм дезертирал и съм станал невъзвращенец. Мотая се около минута-две при лавката с печатни издания и купувам „Ди Пресе“, за да оповестя, че нямам какво да кажа. Убеден съм, че тази секретна среща е чиста глупост, особено след като Манасиев с цялото си величие вече лично се изтъпани насред Виена. И всъщност от кого да се крием? Дали от местните власти, които ако искат да научат нещо, ще го научат направо от Табаков или от самите себе си, за да се убеждаваме колко всичко при нас е секретно, колко всичко е „както някога“ според находчивата фраза на полковника и ние отново сме на пост, независимо, че противникът го няма.

Тази заран обаче изглежда в позициите — нашите или на врага — има леко раздвижване. Установявам го, когато, едва излязъл от подлеза, бивам сподирен от едно вече познато лице.

— Как е? — пита лицето.

— На западния фронт нищо ново — отвръщам със собствения му израз.

— На източния обаче не е така — отговаря нелегалният с едва доловимо злорадство. — Връщаш се в София.

— Щом трябва.

— Незабавно! — пояснява твърдо той, подразнен от безразличието ми.