Ченге втора употреба - Страница 33

— Открай време си е така — би забелязал по случая Алата. — Ако пратят някой от нас на Запад, почти сигурно е, че ще е само тесен специалист в бранша, да не кажа простак.

Въздържам се да заемам прекалено голямо място в бита на Марта, защото какъв смисъл да се привързва към прелетна птица като мене. Макар да води доста самотен живот под надзора на съпруга си, бившия, тя си има своите занимания, домакински и особено козметически, неизбежни, когато се намираш между две възрасти и държиш да изглеждаш по-млада, отколкото си в действителност.

Беемвето не ми създава грижи, по-голямата част от времето го държа в градинката при Марта, защото тази практика да се взривяват за щяло нещяло коли взе да става напоследък твърде популярна. Движа се пеша, а уморя ли се, сядам да изпия едно кафе в някое по-приветливо място, преситен от нашенските гаражни кафенета. Така в късната заран на този ден се озовавам в бара на хотел Астория.

Заведението в момента е полупразно. Докато се колебая коя точно маса да запълня с присъствието си, забелязвам в дъното на заведението самия Сеймур. Вечната история, казвам си. Постоянно срещаш лица от миналото, а приближиш ли ги, излиза, че си се припознал. Призракът от миналото е разтворил пред себе си вестник, но при влизането ми вдига очи и за моя изненада ми кима.

— Здравейте, Майкъл — произнася привидението, когато се приближавам.

И доловил изненадата ми, подхвърля:

— Почнали сте да забравяте старите си неприятели.

— Напротив — отвръщам, като сядам насреща му. — Постоянно ги виждам ту тук, ту там, но винаги се оказва, че съм се припознал. Преди време дори ми се стори, че и вас ви видях в София.

— Тъй ли? И къде ме видяхте?

— В едно заведение със същото име.

— И какво правех там?

— Ами същото, каквото правите и сега. Старата привичка на хората от разузнаването да се осведомяват докъде са стигнали нещата, които може би сами са забъркали.

— И решихте, че сте се припознали… Аз все още си въобразявам, че съм жив човек, а вие вече сте ме причислили към света на призраците.

Поклаща меланхолично глава и запитва с друг тон:

— Какво ще кажете, ако вземем по един скоч. Отдавна не съм пил. Няма с кого.

И по-късно, когато поръчаните питиета са вече сервирани:

— Винаги съм бил убеден, че някой ден пак ще ви срещна, макар и не точно във Виена.

— А на мен и през ум не ми е минавало, че ще се появите в град като София. Какви са впечатленията ви?

— Предпочитам да ги премълча. Още повече, както чувам, преди е било и по-зле.

— Зависи. В града имаше по-малко витрини, но беше по-чисто и съществуваше известен ред.

— Вярвам ви. В една казарма винаги е по-чисто и има повече ред.

И понеже мълча:

— Не го казвам, за да ви обидя. Аз също смятам, че цялата тази паплач, наричана човечество, трябва да бъде приучена на малко повече ред, макар и не точно казармен.

— Въпросите за реда и свободата, нали знаете…

— Знам, знам, вечни и дискусионни са дори повече от половия въпрос. Но Майкъл… Всъщност не знам трябва ли да ви наричам така. Предполагам, че това не е истинското ви име.

— Разбира се, че не е. Но аз съм си служил с толкова имена, та вече почвам да забравям кое точно е истинското.

— Още ли жонглирате с тях?

— Вече съм в пенсия.

— И вие ли?

— Вероятно и цялата генерация. Разправят, че професията загива.

— Ами нека загива. Нали ние с вас вече сме вън от нея.

Отпива една глътка, обляга се назад и протяга крака под масата, тия негови безкрайно дълги крака, дето все не може да им намери място.

— Та казвате, че професията загива.

— Други го казват.

— Предполагам, че сам вие не вярвате на подобни глупости.

— Знам ли.

— На вас ли да разправям, че докато има отделни държави, ще има и шпионаж.

— Май че и аз почвам да се приближавам до вашия песимизъм.

— Няма да успеете. Моят песимизъм е устойчив и мотивиран от цял един живот. А вие сте просто разочарован. Напомняте ми донейде библейския Еклесиаст. Уж всичко е суета и гонене на вятър, а накрая излиза, че това не важи за Бога и за вярата. Вие все още сте човек на вярата, Майкъл, и такъв ще си останете. И не ми се правете на мъченик. Подир всички идиоти и касапи, които се изредиха по вашите върхове, трудно е да продължиш да се кълнеш в ръководната роля на партията, или как беше там…

— Вашият Рейгън, мисля, също стигна до старческо слабоумие.

— Да, но накрая. Освен това други му пишеха речите. Докато при вас слабоумието беше първото условие за заемане на високия пост. От Дървената глава Хрушчов, през Гипсовата отливка Брежнев, до Отрепката Горбачов…

— Не бива така да говорите за Горбачов. Той ви свърши добра работа.

— Всеки дебил, който се прави на ваш противник, върши добра работа, поради самия факт, че е дебил. Горбачов даже не ви продаде на що-годе приемлива цена, Майкъл. Той чисто и просто ви предаде. А след всичко това вие продължавате да вярвате. И не ми се правете на песимист. Вие сте си същият стар наивник. Казвате си: Може онези типове по върховете да са били некадърници, обаче идеята ни е велико нещо.

— Вие затова ли прескочихте до София, за да видите какво е останало от идеята.

— София изобщо не ме интересува. Наложи се просто да придружавам един от нашите големци по стратегическите проучвания. Не че му бях толкова необходим, но вие знаете, че големците обичат да мъкнат със себе си един-двама съветници, за да си придават важност.

И променил отново тона:

— Ще пием ли още по чаша?

Което и правим.

— Но драги Уйлям — осмелявам се да отбележа, — не ви ли притеснява това, че вашите думи са в пълно противоречие с някои официални становища.

— По кой въпрос?

— Не става дума за отделен въпрос, а за това, че както сам казвате, продължавате да отстоявате възгледите на песимизма. И то в момент, когато подир ледниковия период на студената война планетата се пробужда за нов живот.

— Независимо от евтините ви иронии, нещата, Майкъл, наистина се промениха. Съмнявам се обаче, че са станали много по-добри. От една страна нашата лекомислена самонадеяност, от друга страна злобата на вашето унижено достойнство… Не, нещата не станаха по-добри и съдбата на това нещастно човечество отново е под въпрос. Може би в края на краищата най-добре би било всичко да свърши без прекалено протакане с един великолепен взрив, който да отбележи края на още един жалък експеримент. Знаете, че всемирът е пълен с мъртви планети. Какво значение, че към тях ще се прибави още една. Та ние сме само една микроскопична дреболия, някъде там в периферията на Млечния път.

— Вашата последователност наистина ме респектира, драги Уйлям. Драго ми е, че ви заварвам все така добре зареден с присъщата ви черна енергия.

— Не ме ласкайте. Това са само последни изблици преди прага на Голямата скука.

— Казвате го само от скромност. Специалист като вас винаги ще бъде необходим в сферата на международните проучвания, а защо не, и на вербовката.

— Благодаря за комплимента. Но в областта на проучванията отдавна вече навлязоха нови хора, а що се отнася до вербовката, кого да вербувам, вас ли? И защо? Та вашите хора сами ни доставят всевъзможни сведения, без още да сме ги поискали. Толкова са усърдни, та отпърво подозирахме, че това може да е някаква игра на дезинформация. Няма игра, Майкъл. Просто хората държат да бъдат полезни. Или като разните там Капугиновци, предлагат сведенията и лъжите си срещу американското поданство и скромната пенсия на предателя.

— Бих предложил да пием още по чаша — промърморвам, — макар че съществува риск да се напием.

— Няма такъв риск — уверява ме Сеймур и прави знак на келнера.

— Не се ли опасявате, че ни подслушват? — запитвам малко по-късно.

— Не се опасявам. Сигурен съм, че го правят. Само че тази практика в наши дни става все по-неефективна. Всички хора вече са убедени, че ги подслушват, и затова знаят какво да приказват и какво да премълчават. В такъв случай какъв смисъл от подслушването. Специалист като вас вероятно е още по-наясно по въпроса.