Ченге втора употреба - Страница 3

— Не знам нищо за никакъв багаж. Обърнете се към портиера.

Поемам обратно по стълбището. Не си давам труда да търся портиера. Знам, че в сградата няма портиер.

Излизам на слънчевата улица и вдишвам жадно родния бензинов въздух.

Най-после у дома.

Безизходицата изглеждаше пълна. Но преди да потърся някой по-кратък път към Отвъдното, сетих се да опитам една последна възможност: Борислав.

Единственият ми приятел в този град живееше на „Любен Каравелов“, там, където някога бе зоологическата градина. „При лъвовете“ — четках го аз. „Не, при маймуните“, поправяше ме Борислав. „При лъва сте вие, другарите от по-първа ръка.“ Върхът на малшанса щеше да бъде, ако и него го бяха изхвърлили от квартирата. Само че нямаше как. Живееше в апартамента на съпругата си, или по-точно, на тъста.

Това, че не са му взели жилището не означаваше още, че малшансът ме е отминал. Продължителното натискане на звънеца не даваше никакъв резултат. Най-вероятно бе стопанинът изобщо да не е в страната, професията му бе също като моята. Колкото до съпругата и баща й, те вече бяха заминали за там, откъдето няма връщане.

Излязох на улицата и по липса на друга възможност седнах край една масичка пред заведението насреща. По-преди това беше гараж, но сега се бе превърнало в кафене. Можеха да поставят и фирма „При маймуните“, обаче не бяха се сетили. Двете чаши еспресо не ми помогнаха да се преборя с дрямката. Опомних се, когато чух някой да казва:

— Предполагам, че мене чакаш. Беше Борислав.

— Позна — рекох. — Нямам левове да си платя консумацията.

— Само това ли?

— Е, ако ти се намира и някое свободно легло… Разговорът продължи в кухнята на Борислав, където той бе се заел да пържи яйца. Късият разказ за преживяванията ми от Калотина насам не го развълнува особено.

— Дреболии — бе краткият му коментар. — Правят ти впечатление, понеже едва си дошъл. До ден-два ще свикнеш.

— Трябва поне да се видя с генерала.

— Трудно ще бъде. В затвора е.

— За какво?

— Абе, рекат ли да те тикнат в затвора, причини винаги се намират.

Готвех се да го питам още нещо, но май съм заспал. Събудиха ме звуците на Интернационала:

— На крак, о парии презрени…

Пееше Борислав, като ме побутваше по рамото. После ме изведе в коридора, а от там се озовахме в някаква много светла стая с бели полупрозрачни завеси на прозорците и с голямо бяло легло.

Събудих се в почти пълен мрак. Почти, понеже от леко открехнатата врата проникваше ивица светлина. И отново гласът на Борислав:

— Дойдох да видя не си ли умрял.

— Защо такива мрачни предчувствия? — промърморих.

— Защото минава полунощ, а ти все още лежиш като труп. Хайде, ставай, че вечерята чака. Толкова труд хвърлих за тия специалитети.

Специалитетите се състояха от пържени картофи и по чифт кренвирши на човек. Скромно, но от сърце. Имаше и бира.

— Каква е тази Айфелова кула, дето си я окачил точно срещу леглото? Като запалих одеве лампата, помислих, че съм се озовал в Париж.

— Такава е целта на заниманието. Донесох й го някога на Атина този постер с кулата и тя си го постави точно срещу кревата, та заран като се събуди да си мисли, че е в Париж. Това й беше голямата мечта, този град, и така си отиде, без да го види.

— Що не си й казал, че там няма нищо особено, ако не броим самите туристи. Тътрят ги насам-натам от левия бряг на десния и обратно, развеждат ги по галерии и площади, а под предлог на изискана френска кухня им предлагат същите полусурови бифтеци, дето ги сервират по целия свят.

— И с пържени картофи.

— Ние с теб в момента друго ли ядем… френска кухня… Париж… Ти виж само как се движат колите по улиците там и как се ругаят шофьорите помежду си. Истински хаос. А полицаите им… Не знам да има на света по-заядливи типове от френските полицаи. Освен, че ще те спре за нищо и никакво, ами и цяла лекция ще ти изнесе на тема правата на пешеходеца и задълженията на шофьора с мъдрото умозакпючение, че във вашата страна, господине, можете да си корму-вате както си щете, но тук в Париж сте длъжни да познавате нашите наредби и стриктно да ги спазвате…

— Чувал съм я и аз тази проповед — кима Борислав. — Само че, братко, Атина съвсем не се интересуваше от френските полицаи и когато мечтаеше за Париж, едва ли е имала предвид бифтеците и хаоса по пътищата.

Замълчавам, усетил, че опитът ми да го отклоня от неприятните спомени се е провалил. Той също е млъкнал. Пуши съсредоточено, сякаш този процес на пушенето изисква особено внимание, и в кухнята се възцарява дълбока тишина, ако не броим тропането на капките в умивалника, с които чешмата отброява изтичащото време.

Атина, както май пропуснах да спомена, бе покойната му съпруга.

— Този повреден кран не ти ли действа като китайска инквизиция? — запитвам, колкото да наруша мълчанието.

— Напротив. Напомня ми, че животът продължава. Макар и без нас.

И добавя:

— Утре ще я оправя. Сега ми се спи.

Не му се спи. Друго е. Но не мога да му помогна.

— Трябва да ида да си потърся колата — забелязвам няколко дни по-късно, додето закусваме в кухнята с Борислав.

— Не трябва. Те сами ще ти съобщят да си я прибереш.

— А ако не ми съобщят?

— Тогава ще приберат тебе.

Закуската се състои от кафе в огромни дози и препечен хляб, черен почти като кафето.

— Онзи ден мислех, че случайно си прегорил хляба, но вече разбирам, че го правиш нарочно.

— Казват, че така бил по-полезен. В аптеката даже продават готов въглен.

— Защо смяташ, че могат да ме приберат? — връщам се на темата.

— А защо, според теб, са задържали колата ти? За какъв дявол им е тази вехтория?

— Знам ли. Навярно са очаквали да открият нещо в нея.

— Но ти си убеден, че не е възможно да открият нещо компрометиращо…

— Сигурен съм.

— Затова си спокоен. И през ума не ти минава, че ако не намерят онова, дето го търсят, те сами могат да го тикнат в колата ти. Подир което вече няма да е трудно да го намерят.

— То така не става. Ще са нужни свидетели.

— Свидетели — колкото щеш. Нали небивалиците се доказват пред съда именно чрез свидетели.

— И за какво цялата тази операция?

— Това ще се разбере чак тогава, когато ще бъде късно. Във всеки случай не е случайно, че са взели да се занимават с една бракма и то принадлежаща на човек като тебе.

— Понеже и аз съм стара бракма.

— Понеже знаят много добре кой си.

Запалвам цигара и вдишвам на няколко пъти ароматния дим, за да разгоня последните остатъци от съня в главата си. Сънувах, че… Какво ли не сънува човек, когато стигне до моята възраст.

— Добре, Бориславе, няма да си търся колата. Но позволи ми поне да поема част от домакинската работа. Съвестно ми е да гледам как сам се грижиш за всичко.

— Изключено. Това ми е хобито. И не се бой: от утре няма да препичам толкова хляба.

Борислав ми дава акъл да чакам, сякаш не знае, че съм истински шампион в чакането. Незаменима тактика, стига да знаеш кога и как да я прилагаш. Както е казано или може би не е казано в Библията: Има време за чакане, има време за действие. Само няколко дни по-късно ми правят знак, че търпението ми ще бъде възнаградено: получавам призовка.

Призовката ми е за осем заранта. Пристигам пет минути по-рано. Една от вратите на чакалнята е отворена към помещение, където, доколкото мога да съдя по миризмата, работи машина за еспресо. Минава четвърт час, без някой да ме повика. В замяна на това откъм кафеджийницата се подава млада жена и запитва любезно:

— Искате ли кафе?

— Защо не — ако трябва да чакам дълго.

Кафето е учрежденско, сиреч калпаво. Още по-калпавото е, че продължавам да вися напразно в чакалнята. Най-после от стълбището се появява полицай и ме повежда нагоре. Човекът, който ме посреща в малкия кабинет, е висок млад човек с приятна външност. Боя се, че тази външност е едничкото приятно нещо у него.

— Ще прощавате, задето малко ви позабавих, но при нас е така — съобщава той под формата на извинение и ми посочва стола до бюрото си. Сядам мълчаливо и търпеливо отправям поглед към домакина. Усетил, че не съм твърде радушно настроен и с явното желание да ме поразнежи, той забелязва: