Ченге втора употреба - Страница 18

В слънчевата утрин, когато пристигаме и поемаме по оживената Марияхилферщрасе, ненадейно ни посреща чудото: Още в първия хотел близо до гарата намираме свободни стаи. По-голямата и no-хубавата текущо е опразнена, а по-малката на таванския етаж ще бъде готова към обяд.

— Не може ли и двамата да се настаним тук? — пита Пешо, понеже в стаята освен легло има и удобна кушетка, а вероятно и понеже Манасиев му е наредил да ме следи отблизо.

— Може — казвам, — само че тук, в по-западната част на континента, двама мъже спят в една стая само ако са обратни. Така че ще седиш тук и ще чакаш, а аз ще мръдна да поразуча обстановката.

Имам две — три връзки от миналото в този град, но подир промените, станали след 1990 те едва ли вече могат да бъдат подновени. Предприятието, към което се отправям, е от комерчески тип и единственият риск в случая е да се окаже закрито. Намира се на две преки от хотела, обозначено с малка табелка до входа на масивна стара сграда:

Отваря възрастен портиер и след запитването ми посочва мълчаливо мрачното стълбище: „Качвай се“. Кантората е на първия етаж. Звъня енергично, обаче без резултат. Повтарям жеста и даже потретям. Щом портиерът не ме е върнал, значи стопанинът трябва да е тук.

— Допускам, че слабото осветление ви е попречило да прочетете надписа на вратата — забелязва господинът, който най-сетне благоволява да отвори. — Нашето време за посещение е между 15 и 18 часа.

Бързам да се извиня, като потвърждавам, че наистина съм забелязал табелката, но като стар клиент на фирмата бих помолил все пак да бъда приет.

— Стар клиент, казвате — промърморва господинът, след като вече сме се настанили в обширния мрачен кабинет, сред който крехкият повяхнал от годините стопанин изглежда още по-дребен.

— Името ви? — запитва той, като издърпва от бюрото някакво дълго чекмедже.

Рови известно време, докато издърпва някакъв фиш.

— А, да, мисля че си спомням. Така… Находката обаче не озарява с доволство съсухреното му восъчно лице. Напротив.

— Ще ви призная, че избягвам да работя с клиенти от Източния блок…

— … Бившият.

— Благоволете да не ме прекъсвате. Исках да кажа, че с вас правя известно изключение, само защото помня, че наистина сте наш стар клиент… Макар и под други имена. За нас, както знаете, имената са без значение. Ние помним хората. Идвали сте при нас още по времето, когато покойният ми баща държеше кантората на клона ни в Амстердам.

— Точно така: Амстердам. Хубав град.

— Беше хубав. Преди да стане столица на чернокожите в Бяла Европа.

— Неизбежно е, хер Фурман. Светът се развива.

— Искате да кажете, че деградира. Прав сте. Политиците ни бълнуват звездни войни, тайни оръжия и не знам какви си фантазии. А не виждат, че тайното оръжие вече е тук, само че насочено срещу нас: Тези милиони черни, кафяви, жълти и всякакви други славяни така прииждат насам, та скоро ще ни удавят.

— Е, няма да е съвсем скоро.

— Да се надяваме.

И приключил прогнозата за бъдещето произнася:

— Слушам ви.

Излагам молбата си в няколко точки, като учтиво прибавям към всяка точка и по едно „ако е възможно“, докато домакинът не ме прекъсва:

— Знаете господине, че при нас всичко е възможно, тъй че да оставим уговорките. Именно: всичко е възможно. Разликите са само в цената. И не ми поставяйте срокове. До сега не съм виждал клиент, който да не бърза. Не ме търсете и по телефона. Излишно е. Първата ми работа като идвам тук заран е да го откачам.

— Бих помолил поне за адресите.

— Адресите ще ги имате още утре. А сега да минем към въпросника.

Изважда от бюрото някаква папка, възсяда костеливия си гърбав нос с очила в телени рамки и започва разпита. Той е свързан с толкова и такива подробности от битието и имотното състояние на Табаков, че по едно време се осмелявам да отбележа:

— Но хер Фурман, вашият въпросник ми прилича на полицейско разследване.

— А на какво друго искате да ви прилича, след като идвате при мен с почти празни ръце. Като ви казах, че при нас всичко е възможно, това не означава, че вършим чудеса. На вас ли да напомням, че даже легендарният Холмс, за да започне издирването си, е имал нужда от поне една две — дребни улики.

Накрая въпросникът все пак приключва и домакинът обявява сумата на дължимото капаро. Въздържам се от пазарлъци, убеден, че и Фурман — син или по-точно внук, ще прояви по въпроса семейната твърдост, която по скалата на Мос е присъща само на диаманта.

Проблемът, който вълнува Пешо е „кога ще разгледаме Виената“.

— На ресторант ли искаш да те водя? — питам, като се сещам за историята на Алата.

Не, не се натискал за ресторант. Хранел се в закусвалнята на съседната улица, но все пак „няма ли да я пообиколим Виената“.

— Ами обикаляй я — казвам, — стига да не се отдалечаваш много от колата. Не забравяй, че краката служат не само за натискане на газта и амбриажа. С тях може и да се ходи.

Когато на следния ден се отправям към Фурман — внук, установявам, че Пешо е възприел съвета ми. Сподирва ме, като спазва известна дистанция и се крие зад минувачите, фактът, че веднага го забелязвам свидетелства, че не е достатъчно ловък. Само това ми липсва — да му преподавам и дисциплината проследяване.

Позвънявам на вратата на Фурман точно в 15 часа и 1 минута, като спазвам разписанието на табелката.

— Точен сте — установява домакинът. — Аз също.

Адресите, на които би могъл да бъде открит Табаков са три: Кантората му — съвсем недалеч от тук. Апартаментът му — също наблизо. И къщата на бившата му съпруга — отвъд Карлсплац.

За да не се възрадвам прекалено от информацията, старикът добавя:

— Ако питате мене, едва ли ще го намерите на който и да било от тези адреси, но това си е ваша работа.

— Къде ли би могъл да се скрие — недоумявам.

— Къде ли не — отвръща Фурман, въпреки че въпросът не е отправен директно към него. — Човек с такива възможности би могъл да се настани и върху обратната страна на луната.

Табаков е регистриран във Виена като собственик на предприятие за продажба на компютри. Предприятието може и да не съществува, обаче кантората е налице. Неголяма, но добре обзаведена с модерна канцеларска мебел, удобни кресла, тапицирани с черен скай и секретарка с фризура в същия официален цвят. Строга и мъжествена жена, истинска Брунхилда, която Табаков едва ли използва за друго, освен за секретарка, макар че знае ли човек… При тия увлечения в садо-мазо какво ли не е възможно.

Брунхилда ми обяснява с леденостуден учтив глас, че хер Табакоф не е в града, нито даже в Европа, но в началото на следващия месец… Спестявам й по-нататъшните обяснения, като я уверявам, че не се касае за нищо спешно и се отправям към дома на хер Табакоф, не с някакви илюзорни надежди, а само за да хвърля един поглед.

Сградата, на една от пресечките между Вундмюлгасе и Марияхилфер е солидна постройка в стил виенски барок, с митологични юначаги, подпиращи тежките корнизи и с неприветлив също тъй импозантен портиер, който ми препречва входа, за да научи кого търся.

— Няма го. Отдавна не е идвал тука — категоричен е церберът.

— Искам само да му оставя нещо в пощенската кутия.

— Тук аз съм пощенската кутия — осведомява ме портиерът.

— Става дума за лично писмо. Не мога ли просто да го пъхна под вратата му?

— Не може — категоричен е здравенякът. — Миналия месец на съседната улица така бяха пъхнали нещо, та после трябваше пожарната команда да идва да гаси.

И за да прояви все пак известна човещина, ме отпраща към кантората, откъдето току-що съм дошъл.

Тръгвам си, но преди да завия зад ъгъла, хвърлям проверовъчен поглед към втория етаж, където би трябвало да се намира апартаментът на ТТ. Металните капаци на прозорците са плътно затворени. Жилището наистина изглежда необитаемо.

На третия адрес откривам кокетна двуетажна къщичка с миниатюрна градинка. Вратата към градинката обаче е заключена, а входът към къщата е тъкмо оттам. Добре, че има звънец. Трябва да прибегна до цяла серия позвънявания, додето накрая един прозорец се отваря и се показва средно млада жена, загърната с разкошна хавлия на сини цветя.