Американски психар - Страница 73

– Друго да ми кажете за Оуен?

Замислям се и обявявам тържествено:

– И двамата бяхме на седем години в шейсет и девета.

Кимбол се усмихва.

– И аз.

Преструвам се на заинтересуван от случая и подпитвам:

– Нямате ли свидетели или отпечатъци от пръсти...

Той ме прекъсва уморено.

– На телефонния му секретар има някакво съобщение, че е  заминал за Лондон.

– А ми може наистина да е там? – подпитвам с надежда.

– Приятелката му не мисли така.

– Но... – запъвам се. – Не го ли е виждал някой в Лондон?

 Кимбол поглежда записките си, прелиства една страница и ме поглежда.

– Всъщност да.

– Хм.

– Е, доста трябваше да се поровя, докато проверя това – признава  той. – Някой си Стивън Хюс казва, че го видял там в някакъв ресторант, но при проверката се оказа, че се припознал в някой си Хюбърт Ейнсуърт, та...

– О –  измънквам.

– Спомняте ли си къде бяхте в нощта, когато е изчезнал? –   Той ровичка из тефтерчето си. – Това е станало на двайсет и четвърти юни.

– Уф... не знам. – Замислям се. – Сигурно съм връщал видеокасети.  – Отварям чекмеджето, измъквам бележника си и прелиствайки страниците за декември, съобщавам:

– Имал съм среща с момиче на име Вероника...

Лъжа нагло, това си го измислих в момента.

– Чакайте – прекъсва ме той и объркано поглежда записките си. – Това... не се връзва с моите данни.

– Какво?

Мускулите на краката ми изтръпват.

– Това не съвпада с информацията, която имам – повтаря той.

– Ъъъ – обхваща ме внезапен страх, чак усещам горчивината на аспирина в стомаха си. – Аз... чакайте... каква информация имате?

– Я да видим... – Той разгръща тефтерчето си, намира нещо. Тук пише, че сте били с...

^– Чакайте – смея се. – Може и да греша...

По гърба ми потичат струйки пот.

– Добре... – замлъква той. – Кога за последен път бяхте с Пол Оуен?

– Ами... – "Мисли бързо, Бейтмън, иначе лошо ти се пише" – ходихме на един нов мюзикъл... "О, Африка, смела Африка" – преглъщам – ... голям смях падна... Мисля, че вечеряхме в "При Орсо"... не, в "Петалума". Не, в "При Орсо". – Замлъквам. – За последен път го видях... жив пред автомат за пари. Не помня точно кой, но беше някъде около "При Нел".

– А в нощта, когато е изчезнал?

– Не съм много сигурен.

– Може би сте объркали нещо срещите и датите – подхвърля Кимбол и току поглежда в тефтерчето си.

– Как така? – питам. – Къде според вас е бил Пол тази вечер?

– Според бележника му, а това потвърди и секретарката   му, трябвало да вечеря с... Маркъс Халбърстам.

– Е, ѝ?

– Разпитах го.

– Маркъс ли?

– Да. И той отрича категорично – подчертава Кимбол, – макар отначало да не бе толкова сигурен.

– Но все пак е отрекъл?

– Да.

– Маркъс има ли алиби?

Вече следя по-внимателно отговорите му.

– Да.

Мълчание.

– Наистина ли? Убеден ли сте?

– Проверих – някак странно се усмихва той. – Абсолютно чист е.

Мълчание.

– Тогава...

– Ами вие къде бяхте? – смее се той.

Аз също се разсмивам, макар да не зная защо.

– Къде е бил Маркъс? – питам през смях.

Кимбол продължава да се усмихва и ме гледа изпитателно.

– Не е бил с Пол Оуен – казва той загадъчно.

– И с кого е бил тогава?

Все още се хиля, ама главата ми се върти.

Кимбол надниква в тефтерчето си и за пръв път ме поглежда малко враждебно.

– Бил е в "Атлантис" с Крейг Макдърмот, Фредерик Дибъл, Хари Нюмън, Джордж Батнър и... – Кимбол спира миг и ме поглежда – ...и с вас.

В този момент в кабинета си се чудя за колко ли време тук ще се разложи труп. В този момент в кабинета си фантазирам какви ли не неща: че ям ребра в "Ред, Хот енд Блу" във Вашингтон, окръг Колумбия. Дали да не сменя шампоанa? Коя наистина е най-хубавата бира? Не надценяват ли Бил Робинсън като дизайнер? Какво гнило има в Ай Би Ем? Абсолютният лукс. Крехкият мир в Асизи. Електрическа светлина. Концентрация на лукса. На абсолютния лукс. Копелето има същия костюм "Армани" като моя. Дали ще е лесно да му изкарам акъла? Този Кимбол  си нима понятие колко съм безразличен. По нищо не личи в кабинета да има жива душа и въпреки това той си записва нещо. Докато прочетете това изречение докрай, някъде по света излита или се приземява "Боинг". Ще ми се да ударя една студена "Пилзнер Уркуел".

– О,  разбира се – проговарям. – Искахме и Пол да дойде –  кимам, сякаш току-що са ми съобщили нещо. – Но той каза, че имал други ангажименти... Вероятно с Виктория съм вечерял на следващата вечер.

– Вижте, казах ви вече, че само съм нает от Мередит.

Той въздъхва и затваря тефтерчето.

– Знаете ли, че Мередит Пауъл излиза с Брок Томпсън? – питам колебливо.

Той свива рамене и въздъхва.

– Не знам нищо за това. Всичко, което знам, е, че Пол Оуен ѝ дължал огромна сума пари.

– О, така ли?

– Лично аз – продължава той доверително – мисля, че този тип малко е мръднал. Чупил се е от града за известно време. Може би наистина е отишъл в Лондон. Да се  поразсее. Да се отдаде на пиене. Или за нещо друго. Във всеки случай почти съм сигурен, че рано или късно ще се  появи.

Бавно поклащам глава и се опитвам да си придам достатъчно угрижен вид.

– Да сте чували случайно дали не се е занимавал с  окултизъм, дали не е боготворял Сатаната? – пита Kимбол съвсем сериозно.

– Ъъ, какво?

– Този въпрос може да ви се стори необичаен, ала миналия месец в Ню Джързи... не знам дали сте чули за това, но там арестуваха един млад брокер и го обвиниха в убийството  на мексиканско момиче и в извършване на вуду-ритуали с различни части на тялото ѝ...

– Айде бе! – възкликвам.

– Та исках да кажа де... – Той пак се усмихва глуповато. – Чули ли сте за тази история?

– Онова копеле май отричаше да го е извършил? –  Питам и ушите ми пламват.

– Точно така – кимва Кимбол.

– Интересен случай.

– Да, твърдял, че е невинен, но в същото време бил убеден, че е Инка, бог-птица или нещо подобно.

И двамата избухваме в смях.

– Не – казвам накрая, – Пол не се занимаваше с такива неща. Спазваше умерена диета и...

– Да, разбрах вече, и е бил замесен в онази йейлска история – добавя Кимбол уморено.

Следва дълго мълчание, сякаш най-дългото досега.

– Консултирахте ли се с психиатър? – питам.

– Не.

Той поклаща глава като човек, който е мислел да ги направи. Но на кого ли му пука?

– Апартаментът му обран ли е? – питам.

– Не –  отговаря той. – Липсват някои тоалетни принадлежности.  Един костюм. Още някои дрехи и куфар. Това е.

– Подозирате ли, че може да е двойна игра?

– Не мога да твърдя такова нещо. Както ви казах, няма да се изненадам, ако се окаже, че просто се крие някъде.

– Значи отдел "Убийства" на полицията все още не се заел със случая, така ли?

– Още не. Нали ви казах, не сме сигурни в нищо. Но...

Той спира обезкуражен. – Общо взето, никой нищо не е чул и не е видял.

–  Случва се много често май.

– Да, колко странно – съгласява се той и се заглежда унесено през прозореца. – Довчера някой го е имало, ходел  е на работа, жив и здрав, и изведнъж... – Кимбол спира и не довършва изречението.

– Няма го – правя го аз с въздишка.

 – Хора просто... изчезват – заключава той.

– Ей така, земята се разтваря и ги поглъща – добавям  натъжено и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Мистерия. – Кимбол се протяга със сладка прозявка. – Пълна мистерия.

– Зловеща при това – съгласявам се.

– Направо е безсмислено – въздъхва той.

Мълча известно време, докато измисля какво да кажа.

– Човек трудно може да се справи с безсмислието – заявявам накрая дълбокомислено.

Вече не мисля за нищо. В кабинета цари мълчание. За да го  наруша, му посочвам една книга върху бюрото ми, до бутилката с вода "Сан Пелегрино". "Изкуството на сделката" от Доналд Тръмп.