Американски психар - Страница 70

– Става много напечено.

Тя вдига очи от менюто и оставя на масата чашата, от която пие нещо без лед.

– Защо? Какво не е наред?

Управителят хвърля убийствени погледи към нас, по-точно към мен, и накрая повежда онези двамата със себе си към нашата маса. Ако бяха някои ниски, тантурести евреи, може би нямаше да ни вдигнат от тази маса, дори с помощта на някоя петдесетачка, но тези сякаш току-що са слезли от реклама на "Ралф Лоран" (както между впрочем и ние с Джийн, а и всички останали в ресторанта). Мъжът  е със смокинг, а жената с него – страхотно гадже, е окичена с бижута. Та такава е действителността и, както обича да казва брат ми Шон, ще трябва да се справя с нея по някакъв начин. Салонният управител застава до нас с ръце на гърба, навъсен, и след известно мълчание пита:

– Господин и госпожа... Шроц?

– Да? – отговарям невъзмутимо.

Той не казва нищо, само ни гледа. Настъпва потискаща тишина. Опашчицата на косата му, сива и мазна, е увиснала  под яката му като злокачествен израстък.

– Ще ви обясня – проговарям накрая с подкупваща  yсмивка. – Приятели сме с главния готвач.

Той продължава да ме гледа като изкопаемо. Несъмнено онези двамата зад него – също.

След ново продължително мълчание питам:

– Да не би да е заминал за... Аспен?

Това не помага. Въздъхвам и се обръщам към Джийн която е зяпнала от учудване.

– Хайде да си вървим, а?

Тя кимва безмълвно. Хващам я за ръката и двамата се изправяме, – тя по-бавно от мен, – минаваме покрай управителя и и двойката зад него, прекосяваме претъпкания ресторант и излизаме навън. Аз съм тотално унизен, разбит и като развалена грамофонна плоча си повтарям едно и също:

– Знaex си, че така ще стане, знаех си аз, знаех си, че така ще  стане, ама на...

Джийн обаче избухва в смях и ме повлича за ръка по улицата.Трябва ми доста време, за да забележа радостта ѝ, а  между два изблика на кикот тя ми обяснява:

– Щях да умра от смях...

След малко, поуспокоена, стисва нежно свития ми юмрук и ми признава:

– Чувството ти за хумор е толкова спонтанно.

Потресен, вървя като бастун до нея и се питам: "Сега... накъде?" И само след секунди намирам отговора – в "Apкадия",  към която сме тръгнали съвсем несъзнателно.

Един тип, който ми прилича на Хамилтън Конуей, ме обърква   с някого на име Тед Оуен и ме пита мога ли да го вкарам "При Пети" тази вечер. Отвръщам му, че ще видя какво мога да направя, и насочвам цялото си внимание към Джийн, седнала срещу мен в почти безлюдния ресторант  на "Аркадия" – след като онзи тип си тръгва, само на пет от масите има хора. Поръчах си "Джей енд Би" с лед. Джийн пие бяло вино и ми разказва за мечтата си да работи в  търговска банка, а аз си мисля: "Дръзка мечта." Фредерик Дибъл се отбива при нас и ме поздравява за работата ми по сметката на "Ларсън", накрая изтърсва:

– Ще поговорим по-късно, Сол.

Но аз съм отнесен на милиони мили оттук и Джийн не забелязва това. Говори ми за някакъв нов роман, който четяла тия дни. Авторът бил млад, в книгата се разказвало за  благородното страдание, но аз решавам, че говорим за нещо съвсем друго, и без да я поглеждам, отсичам:

– За да оцелееш в този град, кожата ти трябва да е дебела.

Тя се изчервява, изглежда притеснена и отпива от виното си  – прекрасно бяло совиньон.

– Май си някъде далеч – забелязва тя.

– Какво? – премигвам насреща ѝ.

– Май си някъде далеч оттук, викам.

– Не – въздъхвам. – Тук съм и съм си същият куку.

– Това е добре – усмихва се тя (дали пък не сънувам?) с облекчение.

– Я ми кажи сега – опитвам се да съсредоточа вниманието си върху нея, – какво наистина искаш да направиш с  живота си?

Но се сещам, че ми спомена нещо за кариера в банкерството, и уточнявам:

– Накратко, с две думи. Само не ми казвай, че много обичаш да си имаш работа с деца.

– Ами ще ми се да попътувам – започва тя. – Може би да се върна в училище, но честно казано, не знам... – Замисля се и ми доверява откровено: – В момента съм на такъв етап от живота, когато изглежда, че пред мен има много възможности, но съм... не знам... някак неуверена

– Мисля, че е важно хората да знаят и границите на възможностите си – посочвам и ни в клин, ни в ръкав питам: – Имаш ли си приятел?

Тя се усмихва стеснително, изчервява се, преди да ми говори.

– Не. Не в истинския смисъл.

– Интересно – промърморвам.

Отворил съм менюто и изучавам предварително подготвените варианти за вечеря.

– А ти ходиш ли с някоя? – престрашава се да попита плахо тя. – Имам предвид сериозно?

Избирам си риба лоцман с листа от лале и канела, като с въздишка отбягвам отговора.

– Искам само да имам съдържателна връзка с някоя не- обикновена жена.

И преди да може да каже каквото и да било, я питам какво ще си поръча.

– Ммм, махи-махи... – тя наднича в менюто – ...с джин джифил.

– Аз пък ще опитам рибата лоцман. Напоследък много ми се услажда. Рибата лоцман де.

 След посредствената вечеря с бутилка скъпо калифорнийско каберне совиньон и крем брюле, който си разделяме,поръчвам чаша порто от петдесет долара и еспресо без кофеин за Джийн. Когато ме пита откъде е дошло името на ресторанта, казвам ѝ истината, не си измислям някой майтап, макар че се изкушавам да разбера как би го възприела. Както си седя така срещу нея в полумрака на "Аркадия", имам чувството, че би приела за чиста монета всяка глупотевина, която реша да ѝ пробутам. Тази нейна безпомощност и липса на защита ми се струват странно антиеротични. Имам чувството, че дори да изложа възгледите си в подкрепа на апартейда, тя ще намери в тях достатъчно основания, за да ги възприеме като свои, и ще инвестира  огромни суми в расистки корпорации, които...

– Аркадия се е наричала област в Древна Гърция, на остров Пелопонес. Основали я в триста и седемдесетата година преди новата ера. Отвсякъде била заобиколена от планини. Главният ѝ град бил Мегалополис, център на  политическата дейност и столица на едноименната конфедерация... – Отпивам от портото, което е гъсто, силно и скъпо. – По време на гръцката война за независимост градът бил разрушен... Най-напред в Аркадия почитали бога Пан. Знаеш ли кой е той?

Тя кима, без да сваля очи от мен.

– Неговите лудории нямали край и приличали много на тези на Бакхус. През нощта той се отдавал на наслади с  нимфи, но обичал и да плаши странници по пътищата... Оттам идва и думата паника.

Дрън-дрън. Чудя се как още не съм ги забравил тия работи. Вдигам очи от портото, което от доста време съзерцавам, и ѝ се усмихвам.

След дълго мълчание, смаяна, незнаеща как да реагира, тя ме поглежда право в очите, навежда се напред през масата и заявява:

– Много... много... интересно.

И това е всичко, което излиза от устата ѝ, всичко, което има да каже.

Единайсет и трийсет и четири. Стоим на тротоара пред входа на Джийн в Горен Ийст Сайд. Портиерът ни  гледа напрегнато и пронизващият му поглед иззад стъклото на вратата ме изпълва с непонятен страх. Безброй звезди пръснати по небето и тяхното множество ме прави нищожен, нещо, което трудно мога да търпя. Тя свива рамене кимва по повод на някаква моя мъдра мисъл за видовете   душевна тревога. Изглежда, че умът ѝ има проблеми с предаването на информацията на устата, може и да се опита да разбере що за човек съм, да ме анализира, което, рaзбира се, е невъзможно, просто... няма... ключ за там.

– Вечерята беше чудесна – отбелязва тя. – Много ти благодаря.

– Всъщност храната беше посредствена, но това не е  от значение.

– Ако искаш, качи се горе да те черпя едно питие – предлага тя уж между другото.

Подходът ѝ не ми харесва, но това не означава, че не  ми се ще да отида с нея. Ала нещо ме спира, нещо подтиска глада за кръв, какво ли? Портиерът? Добре осветеното фоайе на входа? Червилото ѝ? Освен това започвам да  си мисля, че порнографията съвсем не е толкова сложно нещо, колкото е действителният полов акт, и поради липсата именно на тази сложност е много по-приятна. 1