Американски психар - Страница 64

– В "Саломон Брадърс"?

– Патрик, главен готвач е в ресторант и е съсобственик.

– На кой ресторант?

– Има ли значение?

– Не особено, но искам да го зачеркна в справочника си "Загат" – процеждам през зъби.

– Казва се "Дорсия" – отговаря тя и изведнъж добавя стреснато: – Патрик, какво ти е?

Да, наистина, в главата ми нещо избухва, стомахът ми се обръща наопаки от спазми, киселини и гастритни болки; звезди и планети, цели галактики от малки бели готварски шапчици се завъртат бясно в мисловното ми полезрение. С пресипнал глас успявам да попитам:

– Защо Робърт Хол? Защо точно той?

– Ами не знам – тя леко фъфли от алкохола, – може би е свързано с това, че съм вече на двайсет и седем и...

– Така ли? И аз също. А и половината Манхатън и какво от това? Това не е оправдание, за да се омъжиш за Робърт Хол.

– Да се омъжа ли? – пита тя с широко отворени очи. – Това ли казах?

– Не спомена ли, че ще се омъжваш?

– Не, не съм, но кой знае – свива тя рамене. – Може и това да стане.

– Жестоко!

– Както ти казах, Патрик – поглежда ме тя укорително, но и някак игриво, та направо ми става лошо, – смятам, че времето неумолимо отлита, ти също го знаеш. Биологическият часовник просто не иска да спре.

"Майчице, колко било лесно, мисля си. Само две чаши шардоне, за да направи пълни признания."

– Искам да имам деца.

– От Робърт Хол ли? – питам и не вярвам на ушите си. – Можеш да го направиш и с капитан Лу Албано, щом е  толкова наложително, нали? Не те разбирам, Бетани .

Тя докосва салфетката си, свежда очи, после поглежда през прозореца към келнерите, които навън подреждат масите за вечеря. Наблюдавам ги и аз.

– Защо усещам враждебност у теб, Патрик? – тихо пита тя и отпива от виното си.

– Може би защото съм враждебен – отговарям. – Може

би защото ти го усещаш.

– Божичко, Патрик! – Тя упорито се опитва да улови погледа ми. – Мислех, че с Робърт сте приятели.

– Какво? – питам. – Направо ме уби.

– Не бяхте ли приятели с Робърт?

Замислям се. Изпълнен съм със съмнение.

– Бяхме ли?

– Да, Патрик, бяхте.

– Робърт Хол, Робърт Хол, Робърт Хол – мърморя си

под носа, като се опитвам да си припомня. – Стипендиант?

Председател на горния ни курс? С едва видима брадичка?

– Не, Патрик. Другият Робърт Хол.

– Бъркам го с другия Робърт Хол?

– Да, Патрик – казва тя раздразнено.

Вътрешно напрегнат, притварям очи и въздъхвам. Робърт Хол. Не е онзи, дето родителите му притежават почти половин Вашингтон? Не е онзи, дето беше капитан  на отбора по гребане? Метър и деветдесет висок?

– Да, – спира ме тя, – точно този Робърт Хол.

– Да, но... – Изведнъж замлъквам.

– Е? Какво "но"?

Изглежда напълно подготвена за отговора на този въпрос.

 – Ама той беше педал – изтърсвам.

– Не, не е бил, Патрик – опровергава ме тя, видимо обидена.

– Сигурен съм, че беше педераст – клатя недоверчиво глава.

– Защо си толкова сигурен? – пита ме тя съвсем сериозно.

–  Ами защото около него все се въртяха момчета – не от моето общежитие, нали разбираш, разрешаваше им да го връзват на купони и други такива неща. Поне така разправяха де – разказвам ѝ съвсем откровено, после с неподозирана за мен самия злоба добавям: – Знаеш ли, Бетани, веднъж предложи да ми духа. В галерията за хуманитарна литература на библиотеката.

– Как не те е срам! – възмущава се тя. – Къде е сметката?

– После не го ли изгониха заради дипломната му работа? – подхвърлям ѝ. – Беше писал за някакъв френски слон. За слончето Бабар, а?

– Какви ги плещиш?

– Я ми кажи, не е ли учил в бизнес школата в Келог? В Северозападния университет?

– Изключиха го – отвръща тя, без да ме погледне

– Слушай... – Докосвам ръката ѝ.

Тя се сепва и си я прибира. Опитвам се да ѝ се усмихна.

– Робърт Хол не е педераст.

– Мога да те уверя в това – заявява тя.

Как е възможно човек да се впряга толкова заради някакъв си Робърт Хол? Вместо да ѝ кажа: "Гледай си работата, патка такава", утешавам я с думите:

– Не се и съмнявам. Разкажи ми повече за него. Искам да знам повече за това как я карате двамата заедно. – Усмихнат, но раздиран от скрит гняв, добавям: – Съжалявам, ако съм те засегнал.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая се поуспокоява и отново ми се усмихва.

– Разкажи ми де – повтарям молбата си, а си мисля "Как ми се ще да те цепна през чатала."

Шардонето я е размекнало и тя се впуска в дълги и подробни обяснения. Докато ми разказва за близкото си минало, аз си мисля за други неща: въздух, вода, небе, време, един момент, в който исках да ѝ покажа всички прелести  на света. Сега нямам нерви да слушам признания, празни приказки за ново начало или за неща, които са извън непосредствените ми възприятия. Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено.

Главата ѝ бе вързана за клона на едно дърво на брега на реката и косата ѝ висеше на друго дърво, на три мили по-надолy. Изстъпленията ми в Харвард не бяха толкова жестоки, колкото сегашните, и е безпредметно да храня надежда, че отвращението ми ще изчезне – просто няма начин.

– О, Патрик – казва Бетани, – ти си си все същият. Не знам това добре ли е или зле.

– Кажи, че е добре.

– Защо? Така ли е наистина? – пита тя с усмивка. – А тогава? Добре ли беше?

– Ти познаваше тогава само една страна от моята личност. Студената.

– А любовника? – подпитва тя.

Очите ми, студени и недосегаеми, се втренчват в нея. От улицата долита музика, прилича на салса. Келнерът най-после донася сметката.

– Аз ще я платя – въздъхвам.

– Не. – Тя отваря чантата си. – Аз те поканих, нали така?

– Но аз имам платинена кредитна карта "Американ Експрес".

– Аз също – усмихва ми се тя.

Мълчаливо наблюдавам как слага картата си върху сметката в подноса. Усещам, че всеки момент ще получа остри спазми, ако не се изправя.

– Женско движение, феминизъм. Ауу, опасна работа! – усмихвам се, не особено впечатлен.

Тя  ме изчаква на тротоара пред "Вакитис", докато

повръщам обеда в мъжката тоалетна, изплювам сепията не- смляна и по-светло пурпурна, отколкото бе в чинията ми. Когато излизам навън, си слагам очилата "Уейфарър", джавкам дъвка и си мърморя нещо под носа. Целувам Бетани по бузата и дори ѝ се извинявам.

– Съжалявам, че се забавих. Трябваше да позвъня на адвоката си.

– О, какво се е случило?

Тя изглежда загрижена. Ама че заспала патка!

– Заради едно приятелче – слъгвам. – Боби Чембърлейн. Хлътна в пандиза и сега няколко приятели, най-вече моя милост, се опитваме да го измъкнем по законен път – свивам рамене и веднага сменям темата. – Слушай!

– Кажи? – усмихва ми се тя.

– Вече е късно, за да се връщам в службата.

Поглеждам "Ролекс"-а си. Слънцето се отразява в блестящия му циферблат и за момент я заслепява. Ще дойдеш у дома?

– Моля? – Тя избухва в смях.

– Защо не дойдеш у дома? – повтарям поканата си.

– Патрик! – смее се тя многозначително. – Ти сериозно ли говориш?

– Имам една бутилка "Пуйи-Фюисе", леденостудено, какво ще кажеш, а?

– С този номер можеше да минеш в Харвард, но... – смях прекъсва думите ѝ – ...хм, сега сме по-възрастни и...

Тя млъква.

– И... какво? – питам я.

– Не трябваше да пия това вино на обед – повтаря си тя нейното.