Алфануи открива света - Страница 8

Учителят, по нощна риза, със светилник в ръка, се отправи към входа. Отвори вратата, застана на прага и запита спокойно:

— Какво искате?

Мъжете не отговориха, продължиха да крещят и да сипят обиди, събориха учители на земята и минаха през него, тъпчейки го жестоко. После нахлуха в къщата и започнаха да рушат покъщнината с тоягите и с прикладите на пушките си. Алфануи, застанал неподвижен до стената, наблюдаваше мъжете с тъга, а те минаваха край него, без да му обръщат внимание. Когато изпочупиха всичко, излязоха отново на улицата и дадоха вид, че се отдалечават.

Алфануи се приближи де учителя, който лежеше повален на-земята, с изписана болка по лицето и окървавен. Донесе му вода и с превръзки спря кръвта от раните му. Учителят се пооживи. Но малко след това двамата разбраха, че къщата гори. Бяха я подпалили от четирите страни с горящи факли. През вратите на стаите нахлуваха дим и огнени езици, които се разрастваха н обхващаха мебелите и дървения под.

Алфануи и учителят се приготвиха да бягат. Облякоха се набързо, по разбраха, че вече не могат да излязат през вратата. Алфануи взе жълтицата, която му бяха дали крадците. Той я държеше скрита при сребърния смок и гущера, който му беше подарил учителят. После счупи стъклената кутия, свали от смока трите пръстена и му каза:

— Спасявай се!

Смокът се събуди от своя летаргичен сън и скочи в пламъците. После се върна и се нави като гривна около китката на Алфануи. Алфануи грабна бронзовия гущер и се затича към своя учител, който го взе за ръка и го заведе до един прозорец в задната част на къщата, обърнат към откритото поле.

Изскочиха през прозореца и се затичаха по полето. Прекосиха един поток н започнаха да се изкачват сред нощния мрак по един хълм.

Отражението на огъня блестеше с яркочервена светлина по гърбовете им. Преди да превалят хълма, те се спряха и се обърнаха с лице към къщата, за да я видят за последен път. Буйни, различно оцветени пламъци се издигаха високо и блестяха надалеч. Пламъците бяха обхванали короната на кестена и се чуваше как горят птиците цветя. Те искряха и пращяха като зелени храсти. От къщата се чуваха как пукат и се пръскат гърнета и стъклени предмети. Огънят обхвана тавана н сламата. Издигна се огромен жълточервен пламък и се чу писъкът на мишките, които горяха. Алфануи си спомни за двамата крадци и се огледа наоколо. Видя сенките им. Обърнали гръб на огъня, крадците бягаха по друг, по-висок и по-гол хълм, по посока на пустеещите местности около Молина.

Алфануи и учителят гледаха дълго огъня, без да продумат. Изведнъж къщата се срути със страшен трясък и над нея се извиси черен стълб от сажди и трески, който затъмни пламъците. После те почнаха да чезнат и шумовете утихнаха. Там където по-рано се издигаше къщата, сега бе останало празно място, по което тук-таме тлееха още огньове и димяха развалини.

По полето на Гуадалахара жълтее глогът. Редува се цъфналият глог с червенеещата се по ливадите мащерка. Нежен зелен цвят се разстила над черната земя и бодливите храсти. Призори по полето на Гуадалахара се появяват мънички, тъмни чучулиги, с пъстри петна по гърдите и крехки човки. Пътищата пресичат равните, високи варовикови плата, които, сякаш отсечени от нож, стръмно се спускат към наклонените долини. Много рядко, нейде в далечината, се мярват триъгълните шапки на жандармите, които минават по тези пътища, яхнали конете си. Това са пътища на лисици и крадци, а жандармите си стоят обикновено долу в градското казино и играят на домино с някой бакалин, мушнал палците си в ръкавните извивки на жилетката. Крадците спят в подземията па замъците, които увенчават стръмните върхове, а старците, облечени в черно, сестри на окадените вериги и котли от огнищата, играят хоро по зелените ливади. Стариците имат кости като тел и те надживяват мъжете и тополите. Те се давят по бродовете на Енарес и течението ги понася след това по реката надолу, като някакви черни парцали. Понякога те се омотават в ракитака или в смриките, които растат край основите на мостовете, и когато рибарите хвърлят въдиците си, те се закачат на тях. Гуадалахарските старици се движат винаги заедно, но бягат, щом като някоя от тях се удави, и никому ни дума не доверяват за това, което се е случило.

Гуадалахарските рибари се движат винаги поединично и спират, за да похапнат край брястовете. Енарес е мътна река, която се спуска през мрачни равнини и напира от мрачни планини. Тя води началото си от забравени по стръмните планински пътеки облаци. А в планината снегът стои на петна, тъй като земята е много черна и снегът никога не успява да я покрие напълно. Каква дебела сянка хвърля планината върху Гуадалахарското поле! Успява ли понякога слънцето да го огрее изпяло?

Три дни вървяха Алфануи и учителят. Житото зеленееше по нивите и учителят сякаш все повече се свличаше към земната твърд. Най-после той легна по гръб край едно заешко леговище. Нагласи се добре и подпря глава на един кълн жито:

— Алфануи, умирам!

Учителят говореше много бавно. Устните и клепачите на Алфануи потрепнаха. Стори му се, че някакъв пороен дъжд се сипеше в него самия. Коленичи до учителя си. Не можете да говори.

— Умирам, Алфануи!

Алфануи почувствува, че сълзите напират в ъглите на очите му, почувствува, че ручеите на плача и на гласа му търсят излаз.

— Умирам, Алфануи!

За първи път в живота си Алфануи избухна в плач и помисли, че ще се пръсне:

— Учителю, не умирай! Не умирай! Не умирай, учителю мой! Стани! Вдигни се от земята!

Хвана го под мишците и те опита да го повдигне, но не можа, защото учителят бе останал без сили и лежеше отпуснат.

— Стани! Стани!

Като разбра, че не може да му помогне, гласът на Алфануи замря отново, той закри лицето си и заплака.

— Алфануи сине мой, отивам в царството на белотата.

Настъпи отново мълчание, прекъсвано само от отчаяните ридания на Алфануи.

— Алфануи, ще се пренеса в царството на белотата, там където се сливат всички цветове.

— Не си отивай, учителю!

— Слушай, Алфануи! Всичко мое ти принадлежи. Ако се върнеш някога, мястото и това, което остана от къщата, са твои.

— Учителю, учителю мой! Няма ли да станеш? Да беше поне седнал! Не ме оставяй сам. Не съм виждал още да умира човек.

— Знам, Алфануи, сине мой. Върни се при майка си!

— Не! Тебе обичам. Искам ти да живееш, учителю.

— Умирам, Алфануи! Вече не мога да говоря. Отивам в царството на белотата, там където се сливат всички цветове в един.

Учителят се вцепени и погледът му започна да гасне. Алфануи захлупи лицето си на гърдите му и заплака. Дълго стоя така, докато почувствува на врата си милувката на една бавно вкочаняваща се ръка. След това шепата се затвори с голяма сила и сграбчи кичур от косите на момчето. Учителят престана да диша и Алфануи спря да плаче. Той вдигна изуменото си лице и когато изтръгна кичура коси от мъртвата ръка, видя, че между възлестите н синкави пръсти на учителя бяха останали няколко косъма.

Алфануи засипа учителя с малко пръст, отскубна стръкове зелено жито заедно с корените им и го покри напълно. После тръгна зашеметен по полето. На десетина крачки подплаши и вдигна някакъв заек и го проследи с поглед, докато той се загуби от очите му. Цял ден Алфануи броди по полето. Беше нощ, когато стигна до една дъбова гора и легна да спи на завет в шумата.

Показа се красива луна н освети дъбовете. Сребърният смок бавно се отпусна и се разви от китката на Алфануи, за да се нагрее на лунната светлина. Алфануи носеше в единия от джобовете си бронзовия гущер, а в другия жълтицата. С лице, огряно от луната, покрит с шума, за да се предпази от нощния студ, момчето спа в полето па Гуадалахара.

Сутрешният влак! Дъбовата гора и земята потрепериха. Черната, тежко дишаща машина профуча и помете сухите листа, нападали върху релсите. Свежият утринен въздух тракаше с кастанетите си по прозорчетата. Влакът мина на пет метра от Алфануи н стоте безучастни, непознати профила зад стъклата пребродиха сънните му очи. Последният вагон вдигаше зад себе си вихрушка от прах и сухи листа. Събуди се уплашен и стреснат от дългото, забързано тракане, което оставяше след себе си простора, изтръпнал от празнота. Грохотът на влака разкъса тишината на две, а самотата на пожълтялата дъбрава бе прекосена от стоте сънни профила ’тто прозорците.