Алфануи открива света - Страница 5

Алфануи седна на стола и постави глава между двете клончета, които се сплетоха като венец около слепите му очи. На фона на кестенявата коса на Алфануи черешите изглеждаха обеци от тъмни рубини, които висяха от ушите му. Момчето се загледа през прозорчето в небето и в златистото следобедно слънце. Затвори очи и върху прозрачната кожица на клепачите, като на екран, заиграха светлини картини, изпъстрени с упорити петна, които слънцето беше оставило в дъното на зениците му. Но прашецът продължаваше да се трупа върху миглите му, клепачите на Алфануи се затвориха и той заспа.

Когато Алфануи се събуди, бе паднала вече нощ. Всичко тънеше в Дълбока тъмнина, тъй като луната все още не бе се издигнала над прозорчето. Алфануи се огледа наоколо и види на пода, до стената, тънка златна ивица светлина. Чак тогава забеляза вратичката на плевника. Долови лек шепот. Вдигна се тихо от стола и отвори вратичката. Плевникът беше продълговат, целият изпълнен със слама, като само по средата, между двата купа бе оставен тесен проход. В дъното, там където двата склона на покрива се пресичаха под ъгъл, се виждаше малко прозорче, през което проникваха и излитаха прилепи. Но светлината идваше от пода. Тя струеше през четирите стъкла на едно фенерче, което блестеше като златно сред сламата. Край него, приведени над бяла кърпа, седяха двама души и като че ли играеха на карти. При тази гледка Алфануи се спря за миг на вратата. Мъжете говореха съвсем тихичко и сякаш брояха пари. Алфануи се промъкна между купищата слама и се спря до непознатите. И двамата мъже бяха тъмнокожи, а на всичко отгоре и брадясали. Единият носеше изтъркано кепе, а другият — островърха конусовидна мека шапка от черен филц. Върху кърпата и в ръцете им блестяха множество златни монети, но те продължаваха да вадят други от джобовете си. Хвърляха ги на кърпата, а единият от тях броеше: „Сто двадесет и три, сто двадесет и четири…“

Когато Алфануи стигна до тях, мъжът с черната шапка му каза почти без да вдигне главата си:

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш. И продължи да брои. Алфануи попита:

— Кои сте вие?

— Махай се. Ти не трябва да ни виждаш.

— Аз съм ваш приятел.

— Ако си приятел, ще си отидеш. Никой не трябва да ни вижда, защото сме крадци.

— Аз съм приятел на крадците.

— Когато крадците са в скривалището си, дори и приятелите им не трябва да ги виждат.

— Обяснете ми какво правите. Няма никому нищо да кажа.

— Ние сме крадци на жито. Броим жълтици. Броим безспирно. От дълги години вече не крадем и от дълги години не излизаме оттук. Това е нашето скривалище.

— Щом като сте крадци на жито, защо броите жълтици?

— Житото се разменя срещу злато, а златото срещу жито.

— А защо сте тук?

— Това място ни харесва много, защото тук има слама, а тя е като златото и житото. През деня спираме да броим и лягаме да спим в нея.

— А защо не крадете вече?

— Стига ни това, което имаме. Накрадохме се, докато бяхме млади. Повече не искаме. А плячката си броим всяка нощ.

— Как се казвате?

— Аз съм главатарят и ме наричат Ел Бато. Този е Фауло — той е ням, по чува като котка, а нощем вижда като кукумявка. Освен това знае и друга една дяволия. Свирне ли с уста, кара свирката си да завива по ъглите на улиците, тъй че можеш да го чуеш през няколко пресечки.

— Колко жълтици имате?

— Те са тек и тази, която излезе в повече, става моя, защото аз съм главатар. Фауло ми завижда, но ми се подчинява.

Ел Бато направи място на Алфануи върху черната наметка, на която беше седнал и каза:

— Седни тук.

Алфануи седна и се загледа във Фауло. Очите му бяха малки н живи и като че ли си подсвиркваше тях. Въртеше ги, дяволите, на всички страни. Главатарят имаше продълговато и изпито лице със сериозно изражение. От време на време той хвърляше крадешком бегъл поглед встрани към нещо невидимо.

Един прилеп се блъсна в някаква греда и падна върху кърпата. Фауло със светкавична бързина пъхна ръката си под прилепа и грабна една златна монета.

— Фауло, върни ми жълтицата — каза Ел Бато.

Фауло я извади от джоба си и му я подаде. Ел Бато се обърна към Алфануи:

— Всяка нощ прави същото, но аз редовно го улавям. Той ми връща откраднатото и се смее.

Двамата крадци продължиха да броят жълтиците и в настъпилата тишина дълго време се чуваха само числа, изговаряни шепнешком, и шум от крилата па прилепите, които се стрелваха понякога чак до фенера.

След това настъпи часът на мишките. Алфануи забеляза, че едно мишленце се приближи до светлината, спря се и се загледа в Ел Бато и Фауло, учудено от присъствието на Алфануи. После една по една се появиха и други мишки, приближаваха се до мъжете, по спираха зад първото мишле, което беше нещо като цар, защото никой не заставаше редом с него. Ел Бато каза:

— Не се престрашават, защото ти си тук.

Алфануи се отдръпна и мишките се приближиха още малко, почти до самите крака на Ел Бато. Царят се покатери на коляното му, а главатарят измъкна няколко житни зърна от маншетите на крачолите си и му ги подаде в шепата си. Когато царят се нахрани, Ел Бато разхвърли още житни зърна по пода и другите мишки ги загризаха най-спокойно. Фауло пък хранеше тридесетина мишки, които го бяха наобиколили. След като се нахраниха, те се пръснаха из плевника и се скриха в дупките си. Крадците подновиха броенето, а Алфануи продължи да ги наблюдава мълчаливо. Най-после той стана и каза:

— Приятели, тръгвам си вече.

Ел Бато го измери от глава до пети и се усмихна:

— Ти си приятел на крадците, нали? Тогава и крадците са твои приятели. Как се казваш?

— Алфануи.

— Сбогом, Алфануи.

— Сбогом.

Алфануи се обърна и тръгна към вратичката. Когато посегна да я отвори, чу, че Ел Бато го извика:

— Почакай. Ела тук.

Алфануи се върна и главатарят му подаде една жълтица.

— Вземи. Така ще ни останат чифт.

Алфануи взе монетата и благодари. След това се отправи към вратата и напусна плевника. Луната надничаше през прозорчето. Нейната светлина караше да блестят столът, черешите и листенцата. Алфануи се спусна по витата стълба и потърси учителя за вечеря. Камбаната отмери десет часа вечерта.

В слънчевата част на градината, до оградата, растеше бадемово дърво, което простираше клони над улицата. Лятно време в кората му се приютяваше един щурец и свиреше всеки ден по пладне. Въздухът тегнеше със смазваща сила над тази песен и поради това че всичко натежаваше безкрайно много, никой не можеше да се помръдне, докато щурецът не млъкнеше. Това беше щурецът на оловно сивия летен зной, на летните дни, в които дините презряват и стават отровни.

В слънчевата градина имаше и един мелничен камък, побит в земята под наклон. Както около него, така и през дупката по средата му тревата растеше по-буйно. На гущерите им харесваше този камък, защото слънцето го напичаше силно, а учителят използуваше голямата му гладкост, за да точи на него ножовете и сечивата си.

На оградата на навеса стоеше облегнато старо желязно перило и по него бяха залепени много гнезда на оси. Пред фасадата на самата къща имаше ред саксии здравец и карамфил, които учителят най-грижливо поливаше. Стената беше боядисана в жълто и по нея стърчаха много ръждясали куки. На някои от тях висяха парцали, ненужни ключове или пък празни клетки от ракитови пръчки, които служеха за примамка. Витрината беше квадратна и вместо със стъкла бе покрита с метална мрежа. Малък навес, скован от наметнали се дъски, боядисани с бледозелена боя, също като оградата и щорите пазеше витрината от дъжд. Но това, което предизвикваше най-голям интерес в слънчевата градина, беше кладенецът. Той бе иззидан от зелен камък и над него се издигаше дъга от ковано желязо, на която бе прикрепена макара. Тя беше от дърво и цвъртеше като лястовица. Кофата, и тя от дърво, тежеше много и бе опасана с железни обръчи като бъчвите. Кладенецът беше много дълбок и водата му — много бистра. По средата на водното равнище се виждаше тъмен отвор, който водете към някаква галерия. Алфануи гореше от любопитство да узнае какво се крие в нея и един ден той се събу и се спусна в кладенеца. Стъпи в кофата и започна да слиза, като постепенно отпускаше въжето, докато стигна на равнището на галерията. Стъпи с единия си крак па прага па галерията и почувствува, че водата стига до прасците чу, тъй като галерията беше разположена по-високо от дъното на кладенеца. Пусна въжето и запали лампата, която носете със себе си. Започна да навлиза в тъмното, Под водата, която газеше, Алфануи усещаше хлъзгавия и обрасъл с мъх под на галерията, покрит тук-таме с обли камъчета. По степите, обрасли с влажен мъх, течаха водни струи и се мяркаха някакви почти плоски животинки, големи колкото човешка ръка, прилични на морски звезди. Капка вода загаси лампата и Алфануи остана на тъмно. Видя в дъното на галерията някакъв процеп, през който се процеждаше дрезгава зеленикава светлина. Продължи да напредва, а водата ставаше есе по-плитка, докато най-сетне стъпи на сухо. Беше се добрал до процепа. Едва се промъкна през него. Влезе в нещо подобно на пещера с камбановидна форма. По стените се спущаха дебели корени. Разбра, че това са корените на кестена. Пещерата не беше много голяма и в средата й имаше малко езерце със зеленикава вода, в която бе потопен дебел сноп от дълги и нежни коренчета, които висяха от тавана като кичур коси. Езерцето беше опасано от много тясна пясъчна ивица, стигаща под наклон до стената от дебелите, вкопчени в земята корени, които поддържаха ствола на дървото и се събираха горе под формата на дъга, образувайки купол. Алфануи не можеше да разбере откъде идва тази зеленикава светлина, която осветяваше пещерата. Най-после съзря едни паяк, голям колкото чиния, със здрави крака и светещо тяло, което напомняше фенер. Този паяк, който дремеше на пясъка, трябва да беше сляп. Краката му бяха разположени симетрично около тялото и Алфануи не можеше да разбере къде е предната и къде — задната му част. Не се виждаха очи, нито пък каквито и да било пипала. Беше еднакъв от всички страни и тялото му приличаше на сплесната топка, която излъчваше зеленикава светлина.