Алфануи открива света - Страница 23

През март и април треската нагази отново бабата на Алфануи н тя се зае да мъти яйца. През май тя прибра обущата на дядото в раклата. Алфануи обу сандалите си и раздели с баба си припечелените пари.

— Сбогом, бабо Рамона!

Пред Алфануи се простираха лятото и пътищата. Той тръгна на север, прекоси планината и навлезе в Кастилия. Срещаше по пътищата птици и хора. Първите жетвари се спускаха на юг. Отиваха да жънат ранния ечемик. Тежки коли, теглени от волове или мулета, спираха пред ханнщата. Те пренасяха дървени въглища от обикновен или от корков дъб. Не току-тъй песента гласеше:

Въглищарите бяха плахи хора и не обичаха празните приказки. Бяха черни от главата до петите, а стоката им дори и крадците не поглеждаха и те се чувствуваха по-низши от всички останали. По ханищата тяхната черна дружина се свиваше в ъглите. Когато имаше и други пътници, въглищарите излизаха навън, за да пушат и да гледат луната, която осветяваше пътя. Ханджийките наливаха виното с пренебрежение, защото през лятото пътищата са пълни с бедняци. Ханджийките не зачитаха кой знае колко и жетварите, въпреки че те идваха от по-далече. Те всички бяха груби хора, които освен вино друго не поръчваха, плащаха само това, което се полагаше, и ни стотинка повече, и бяха свикнали да живеят без всякакви удобства. Алфануи често срещаше по пътя техните чети. Те се движеха пеш или в най-добрия случай им се падаше по едно магаре на трима-четирима души. Бяха слаби и дребни хорица, облечени в тъмни дрехи, с чисти бели ризи, привързали сърповете за дисагите. Алфануи не беше виждал досега нищо така естествено, така волно, така чисто като белите ризи на жетварите. Яките им бяха широко разтворени, също като сиромашията им, а вятърът надуваше ръкавите над косматите им и жилести ръце. Бели ризи и тъжен страдалчески поглед на хора, които жънат чужди нивя! Жетварите бяха слуги и господари на дългото лято.

Всички пътища минават през Медина дел Кампо. А тя прилича на дебела сеньора, седнала сред платото, простряла фустите си над равнината. По скъпия плат са изрисувани полетата, реките и градовете. Медина дел Кампо има четири фусти: една сива, друга бяла, трета зелена и четвърта златна. Медина дел Кампо пере фустите си в реките и се преоблича четири пъти през годината. След това ги събира бавно. От нея започват и свършват четирите годишни времена. Когато дойде лятото, тя разпростира златната фуста и казва: „Хайде, бедняци, път ви чака!“

След като напусна Медина дел Кампо, Алфануи вървя още дълго на север, под лъчите на слънцето и на луната. Под голямата и светла лятна луна, която се движи ребром, като кукумявка по жица и намига често-често на полето. Километричните камъни танцуваха като бели призрачни пламъци. Сенките им пък танцуваха по земята. Понякога под сянката на някой камък седеше дяволът и броеше на пръстите си греховете на хората.

Накрая Алфануи стигна до хълмиста местност. Голите хълмове приличаха на бели кръгли барабани и се издигаха на четиридесет метра височина. Горе завършваха с равна бяла, варовикова плоча, по която растяха хилави храсти и гниеше леш от зайци и хрътки. Между голите хълмове се простираха светли долини, прорязани от реката, която се виеше сред гъсти и високи горички. Дървета имаше само покрай реката, докато останалата част от долините бе разделена на малки ниви. Сред всяка от тях се издигаше камък с някакво име. Алфануи видя сред една нивида камък с надпис:

Роке Силва с гоеше сред нивата и наблюдаваше своите посеви:

— Чудесна е, чудесна е реколтата! Виждате сам, нали. Утре сутрин взимам сърпа и ще ожъна нивата. Бързо ще стане. В цяло Серато няма нива като моята. Жалко че е толкова малка, но ще вдигна от нея ято яребици, чувам ги как по цял ден пиукат…

Роке Силва се смееше, докато Алфануи го гледаше. След това заговори отново:

— В Паленсия ли отивате? Изкачете се на ей онзи хълм и от върха му ще видите града. Преди време някакъв си там очиларко заведе дело срещу мене. Искаше да ми отнеме нивата и да ме направи последен бедняк. Но, аз спечелих делото и уверявам ни, без да разчитам на нечия помощ. Никой не се оставя в края на краищата да му извадят току-тъй очите! Е, добре, щом бързате, няма какво.

— Сбогом, Роке Силва, и благодаря.

— Сбогом, приятелю, желая ви успех.

И Роке Силва се загледа отново в своята нивица.

Паленсия се стори на Алфануи светъл и открит град. Отвсякъде той предлагаше свободен и лесен достъп. Можеше да го разчупиш като самун топъл хляб. По слънчевата главна улица се издигаха бели каменни портали. Ниските и яки кули бяха също от бял камък, а реката се лееше пълноводна н спокойна. От другата страна на реката се простираха лозя, зеленчукови и овощни градини, набраздени от канали. По каналите се движеха шлепове, теглени с дебели въжета от брега. Катърите, които влачеха шлеповете, се хлъзгаха в крайбрежната тиня. При залез слънце водата в каналите придобиваше някакъв вял н унил белезникавосин цвят със зелени и червени отблясъци.

Билкарският магазин на дон Диего Маркос се намираше на главната улица и в него нмаше стъклени и порцеланови буркани като в аптека. Над магазина бе закачена фирма с яркочервени букви:

Лиценциатът по естествени науки Диего Маркос беше висок, дебел и много надут човек. Носеше очила със златни рамки и престилка с избелял охров цвят. Жена му помагаше в продажбите. Беше дебела и не по-малко превзета от мъжа си. Из магазина шеташе и някакъв охтичав и голобрад младеж на около двадесет и пет години. Магазинът беше мрачен. Стените бяха покрити с тъмнокафяви, почти черни рафтове от лакирано дърво. Във витрината имаше блюда и буркани с билки и нa всеки един от тях надпис:

Алфануи остана да чиракува в магазина. Собственикът и неговата жена разкарваха Алфануи за щяло и нещяло по цял ден, но той мълчете и се учеше. Хранеше се заедно с помощника, който се държеше с него грубо и презрително. Спеше в помещението зад магазина, сред буркани с билки, които бяха събрали в себе си всички ухания на планината. По стените висяха табла от лъскава хартия с черни дървени летви в двата края, така че по-лесно да се навиват па руло. На тях бяха изобразени растения с листата и цветовете поотделно и с разрези на стъблото и на корените, по които можеха да се изучат техните особености и тъкани. В долния край на таблата имаше надписи, като „Едносемеделни“ и други подобни, а с по-дребни букви бе написано „Печатница Льосент, Барселона“. В средата па помещението бе оставена голяма мраморна маса и върху нея везни, завинтени върху плочата. В един ъгъл, под шестоъгълен часовник, се намираше походното легло на Алфануи. На пода лежаха незавързани чували с по-често употребяваните билки, които се разваляха от допира с въздуха.

Алфанун знаеше по нещичко за всичко, което тук го заобикаляше, и различаваше много билки и техните свойства. Желанието му беше сега да усъвършенствува знанията си и затова, когато нямаше никого в магазина, той разглеждаше дълго витрината, изваждате бурканчетата и ги помирисваше, стриваше билките в ръката си и приготовляваше странни чайове и отвари. Алфануи се стараеше да проникне в смисъла на имената на билките и си ги пвтаряше често, сякаш търсеше в тях отзвук от някакви стари истории, от това, което всяко растение, възприемано от хората с очите, бе озназчавало за тяхната душа, за техния живот. Защото името, което се произнася, не е действителното име на билките, онова, което е скрито в семето, което не може да се изрази чрез гласа. То е поставено заради нещо, което очите и сърцето са познали, и понякога то носи някакъв отзвук от онова друго име, което никой не може да изрече. Алфануи повтаряше по няколко пъти имената на билките, а между тях имаше както сполучливи, така и несполучливи имена. Имаше глупави имена, които не говореха нищо, но имаше и тайнствени имена, в които откликваше цялата планина.