Алфануи открива света - Страница 20

Издигаха се брястове н евкалипти, а под тях имаше малка кръчма с навес и маса, където продаваха вино и риба. Масата представляваше гладка каменна плоча върху крак от дялан камък. Около масата бяха наредени четири дълги каменни скамейки, боядисани в синьо. Кръчмата се посещаваше от просяци и градинари, от рибари и колари. Между краката им се разхождаха и кълвяха кокошки. Кръчмарят и кръчмарката притежаваха освен къщата една котка, две кози, лодка и ловджийска пушка.

Алфануи влезе в селото по моста и тръгна да търси къщата на баба си. Алфануи и баба му не се познаваха. Като стигна до дома й, попита за нея в долния етаж. Едно момиче се качи горе, викайки по стълбата, за да я предупреди:

— Лельо Рамона, пристигна внукът ти! Онзи от Алкала де Енарес, който живее с майка си край мелницата, синът на Габриел, бог да го прости!

— Защо е необходимо да обясняваш всичко това, след като нямам друг внук? Хайде, стига вдига врява, а той нека ме почака.

Бабата заключи вратата. Извади блуза и пола, мантиля и кърпа. Всичко беше от черно платно и носете влажния и чист дъх на древните ракли. Блузата се закопчаваше отгоре додолу с малки копчета, наредени много близо едно до друго. Ръкавите бяха широки и се стесняваха на китките. Бабата закопча маншетите върху тънките си и кокалести китки. След това закачи за колана полата, която падаше на отвесни гънки по сухите й бедра, и оправи воланите й. Върху бялата си и невчесана коса върза черната кърпа, а върху раменете си метна мантилята. Излезе на площадката, скръсти ръце и докато Алфануи се качваше по стълбата, тя го разглеждаше. Когато момчето стигна горе, бабата се дръпна настрана и му каза:

— Влез.

След него влезе и тя и затвори вратата след себе си. Седна на стола люлка и заговори. Изправен до нея, Алфануи я гледаше:

— Какво, да но би да искаше да умра, без да те видя? Неблагодарнико, защо не пожела да дойдеш досега? Я застани па светлината да те видя… Блед и здрав си като дядо си. Нощем си казвах: „Как ли изглежда моят внук? Това птиче, което никога не долита дотук. Ще умра, без да сьм разбрала, че съм баба.“ През август и септември, когато има бадеми и лешници, и през октомври, когато има кестени и орехи, които аз не мога да ям, си спомням за тебе и си мисля: „Тези плодове можеше да ги изгризе моят внук“. Всяка година ги пазя, докато изгьхнат и нзкуфеят напълно. Колко пъти с пълни шепи съм ги изхвърлила, защото няма кой да гн яде!

— Ако искаш, бабо, аз мога да остана при тебе по за дълго. Мога да спя долу.

— Как няма да останеш! И таз хубава, да си тръгнеш веднага! Ще спиш тук при мене, па моето легло. Аз заемам по-малко място и от една метла дори.

Стъмваше се. Бабата каза на Алфануи да zatвори прозореца и да запали един светилник, който висеше от тавана пад масичката. После, без да стане, обърна стола си и го приближи до мангала.

— Вземи онова столче и се приближи.

— Бабо, ако остана тук повече от година, трябва да работя. Трябва да се хвана па работа някъде.

— Какво знаеш да правиш?

— Аз съм майстор препаратор.

— Не. Тук няма такива глезотии. За нищо няма да ти послужи твоят занаят. Хората, които работят тук, се излагат на много слънце и студ, на дъжд и несгоди. Онова, другото, са чисти приумици на своенравни хора, които държат в къщата си мъртви гадини. Тука не. Но аз ще ти намеря работа. Не се безпокой. Студено ли ти е?

— Не, бабо.

Бабата продължи да говори:

— Аз винаги разправях па съседите: „Моят внук тъй; моят внук инак“. Понякога ме питаха как изглеждаш и това ме натъжаваше много и се срамувах да им кажа, че не те познавам. И май че всички вече се съмняваха дали съществуваш. И много ми се искаше, да мога да им кажа: „Ето го!“ Защото в това село всички баби имат поне по десет или дванадесет внучета. Ела тук, приближи се да те пипна… Имаш стройни крака, и яки при това. С тези крака можеше отдавна да дойдеш при мене.

Бабата млъкна за миг и Алфануи огледа цялата стая и запита:

— Бабо, какво има в тези ракли? Ьабата го погледна и каза сухо:

— Нещо, което не те засяга.

Не след дълго бабата намери работа на Алфануи. Не го запита дали е съгласен, а само му каза:

— Утре ще отидеш с воловете на пасбището.

Алфануи, който посрещаше всичко с еднаква готовност, прие и тази работа радушно.

Моралеха, като древно селище, притежаваше около дузина стари волове. Наричаха ги „селските волове“. Някога, преди години, докато бяха още силни и млади, те бяха воловете на този или на онзи, но сега, когато не ги впрягаха вече да орат или да теглят каруца, никой не ги смяташе за свои. Това бяха стари пенсионирани волове с черен или червеникав косъм, с големи и дълбоки зеници, с издължена, съразмерна долна челюст и бавен, равномерен ход, неизменно предани на своите привички.

— Носи винаги остена и го подостряй, но почитай воловете и никога не ги докосвай, нито пък заплашвай, тъй като те познават по-добре от тебе и от мене, както опасностите, които ги грозят, така и пътя си и на кое пасбище през кой месец трябва да отидат.

Така каза старият воловар и Алфануи не попита защо, тъй като щом воловете знаеха толкова много, той трябваше само да ги придружава и да носи със себе си подострения остен. Алфануи разбра смисъла на този благороден обичай, да се оставят живи воловете, които вече не орат, и да се уважава тяхната старост и тяхната служба. Безполезни бяха воловете, безполезен — воловарът, безполезен — остенът: нито воловете оряха вече, нито воловарът ги водеше, нито остенът ги подканяше да се движат по-бързо. Всичко това беше израз на благородство от страна на древното селище.

Така Алфаиуи стана воловар в Моралеха и получаваше дванадесет реала на ден. Дванадесет бяха също и воловете и най-старият се наричаше Каронгло. Беше голям и черен като пещера и също като в пещера тъмни води тайнствено шумяха в корема му. Имаше големи и топли очи и по една бистра сълза във всяко едно от тях. Муцуната му беше влажна и студена. От двата края на устата му течаха тънки струйки лига. Кожата му образуваше гънки над очите, над едрите колена и на широките му и силни гърди, там където почваха краката. В основата на големите н стари рога на Каронгло личеше лъскава и блестяща ивица — следа от ремъците, а кожата на врата му беше протрита н хванала мазоли от ярема. Дъхът му се надигаше като бяла пара, подобна на нежна зимна мъгла, която разтапя скрежа или се дипли влажна и без мирис по трънаците. Следите, които оставяше, бяха големи, лични, като на животно, което познават всички. Пинсон беше другар на Каронгло, по-малко черен от него и със снежнобяла ивица на гърбя. Другият впряг волове — Мареро и Чариан, бяха с червеникан косъм идяволски очи. Следващите, Ариса и Урино, биха черни, дребни н силни добичета. Алмандрап и Ретана бяха орали каменисти почви. Хасо и Алмейра, червеникави волоне, мрачни н къси като бичета, бяха докарани в селото от един порту галец. Последните два вола — Гаго и Сонсолес, бяха каруцарски колове. Сутрин рано Алфануи отиваше с воловете на пасбището и обядваше там. В дните когато старият воловар идваше да го смени, той се качваше да се нахрани при баба си. Следобед поемаше обратно половин час преди залез слънце и оставяше воловете в един ограден с каменни плочи двор. В единия край на този двор се издигаше навес, който служеше за обор, и под него — ясли, издълбани в дънера па един дъб. Тук се подслонявахя воловете, когато валеше. Скоро Алфапуи опозна воловете, а и те него, и сутрин, щом като видеха главата му да се подава над оградата, те всички тръгваха към вратата и го чакаха да им отвори. Поздравяваьа го с тихо мучене, което сякаш излизаше от дълбоките им ноздри. Алфануи ги почесваше по челото или ги галеше по рогата. Последен излизаше винаги Каронгло, който поставяше влажната си муцуна в ръцете му и ги душеше.

Алфануи вървеше или пред воловете, или след тях до Каронгло. Когато трябваше да прегазят някое мочурище или реката, Каронгло оставаше да го чака на брега и Алфануи се качваше на гърба му. С течение на времето Алфануи придоби този лош навик и вече се движеше само върху гърба на вола, тъй като му харесваше да седи нависоко, полюляван от бавния му и вълнообразен ход. Винаги когато отиваха към пасбището или се връщаха от него, Каронгло не тръгваше, преди Алфануи да го е възседнал. Алфануи носеше остена на рамо и белите му тънки крака висяха отстрани на черните хълбоци на вола.