Алфануи открива света - Страница 19

Бабата па Алфануи мътеше пилета в скута си. Боледуваше от една треска, която траеше двадесет и един ден. Щом заболееше, тя сядаше па люлеещия се стол и покриваше яйцата с ръце. От време на време обръщаше яйцата, по не се помръдваше от стола си, нито през деня, нито през нощта, преди да се излюпят. Тогава треската й минаваше, но й ставаше страшно студено и тя се мушваше в леглото. След като се позатоплеше, тя ставаше отново и сядаше край мангала. Тяка я тресеше десет пъти в годината. Дойдеше ли пролет, всички деца от селото й донасяха яйцата, които намираха по полето. Бабата се сърдеше, защото й се струваше несериозно да мъти яйцата на горските птици заедно с кокошите яйца. Но децата й носеха шарени, сини, кафяви, зелени н розови яйца. „Това, за да видя каква птича ще излезе“ „Тези, защото искам да си отгледам гугутки.“ „Това, защото майка му го е изоставила.“ „Тези, защото ги намерих на моя покрив“ „Тези, защото искам да видя каква гадина ще се измъти.“ „Това, защото искам да си имам птиченце.“ И накрая към петнадесетте кокоши или патешки яйца, които бабата обикновено мътеше в черния си скут, се прибавяха понякога още петдесетина от тези разноцветни пролетни яйца.

— Неприятности, само неприятности ми създавате! — крещеше бабата.

Всъщност бъркотията настъпваше едва на двадесет и първия ден. В единадесет часа сутринта стълбата и площадката се изпълваха с момичета и момчета, които чакаха бабата да отвори вратата и да им раздаде птичетата. Бабата ги караше да чакат дълго и децата играеха и вдигаха шум но двора и по стълбата. И всеки път, когато чуеха, че бабата се раздвижва в стаята, настъпваше напразна тревога. „Ето отваря вратата! Показа се!“ — по все не идваше очакваният край. Най-после, към обед, бабата отваряше вратата. Всички се струпваха на входа, блъскаха се, за да застанат по-напред. Бабата помнеше кое яйце на кого е и никога не бъркаше. Докато децата стояха на прага, бабата раздаваше птичетата: „Ето ти твоите гугутки. Твоето беше от кукувица. Твоето — от дрозд. Твоето — от лястовица. Твоето — от синигер. От твоето се излюпиха смокове“ — и детето протягаше ръце и отнасяше пет черни смокчета. Но пази боже, някой да не беше доволен. Всеки трябваше да отнесе своето. Нищо не възмущаваше толкова бабата колкото прищевките.

— Е, какво, гнусиш се да ги вземеш ли? Поне не го показвай пред мене, след като съм ги държала двадесет и един ден в скута си и съм им давала от своята топлина. — И продължаваше: „Твоите са от кос. Твоето — от кадънка. В твоето имаше гущери.“ Скоро дворът се превръщаше в разменна борса. Ако някой искаше да има чучулига, а се беше излюпило друго птиче, търсеше дете с чучулига и му предлагаше да се разменят. Избухваха кавги. Бабата се сърдеше отново.

— Хайде, марш на площада! Тук няма да ми правите гърговия — викаше тя.

Но напразно се мъчеше да ги изпъди. „В твоето яйце нямаше нищо, то не беше оплодено“ — казваше внезапно тя на момиченце с голяма бяла панделка на косата и то си тръгваше отчаяно и разплакано с празна кошничка. Бабата не се трогваше. Накрая пак се разгневяваше. След като беше мътила яйцата с такова търпение цели двадесет и един ден, нямаше ли право да се възмущава?

— Да не сте стъпили тука друг път! Никога вече! Всяка година все същите разправии! А след това не се и сещате за бабата. Една суха курабийка не се сещате да й донесете, а камо ли да й дойдете на гости. Вън, вън! Ще ви дам да се разберете догодина!

Но следващата година, напролет, бабата се радваше безкрайно, че все още е жива. И цялата история се повтаряше.

Бабата беше нисока и слаба. Имаше бели коси и не ги вчссваше никога. Обличате се в черно, я в прасеца на крака й живееше дървесен червей. Червеят преяждаше костта й и нощем стържеше ужасно. Пищялът на бабата обаче беше толкова твърд и сух, че червеят не смогваше да го прояде. Тя слагаше на пищяла си парцал, натопен в разтвор от мащерка и кипарис, и приспиваше така червея. Затова прасецът й беше целият позеленял. Бабата не излизаше никога, но посрещаше много гости у дома си. Долният етаж беше също неин н тя го даваше под наем. Наемателите й се грижеха за нея и носеха храна.

Ето какъв живот водеше бабата по бащина страна на Алфануи, която мътеше пилета в скута си, имаше в двора си мискетова лозница и все не умираше.

Алфануи пристигна в Моралеха. Селото беше разположено сред равнина, през която течеше река. Къщите бяха боядисани в бежово, портокалово и турско-снньо. Рамките на вратите и на прозорците, както и ъглите на къщите, бяха варосани. Някои от къщите бяха облечени до височината на човешки ръст с изрисувани или цветни фаянсови плочки с ромбовидна форма. Но върху по-старите къщи те бяха пръснати неравномерно и образуваха тук-таме неправилни петна. Тук четири, там десет, после една, сякаш боледуваха от проказа. Историята на всеки дом беше изписана по стените му с помощта на знаци, съставени от цветни плочки. Това беше една няма история написана с йероглифи. Всеки член на семейството имаше своя плочка, която заемаше определено място и участвуваше в някаква фигура. Случваше се, когато някой умре, плочката му да падне и да се разбие на хиляди парченца върху уличната настилка. На стената оставаше празно място, грозно, грапаво, в началото все още биещо в очи. После времето постепенно го изравняваше, заглаждаше. Понякога на празното място се поставяше нова плочка или след години чисто и просто го замязваха. И ако тогава някой се замислеше. „Странно, но когато еди-кои си умря, падна не друга, а тази плочка“ — той щеше неочаквано да се е сдобил с ключа на загадката. Но никой не откриваше гова съвпадение и за всички стената продължаваше да не означава нищо. Една празна, случайна повърхност, лишена дори от тайнственост. При все това времето пишеше там своята истории.

Улиците бяха препълнени с хора. Те сновяха нагоре-надолу, грееха се на слънцето. Жителите на Моралеха бяха големи бъбривци. Изнасяха на улиците столове и легени. На много от первазите на прозорците от партерните етажи бяха поставени гребени и тоалетни сапуни. Понякога дори и бръснарски принадлежности и огледалце, окачено на прозоречната решетка. Малко, безочливо огледало, което наблюдаваше пешеходците със своя бял, оскърбяващ блясък. Жителите на Мора леха се миеха с мътна вода и затова чертите на лицата им бяха някак смътни, сякаш размазани.

Когато се сърдеха или се радииха, изражението им се променяше не рязко, а неуловимо, така както облаците променят формата си. Докато говореха, гледаха зареяно някъде встрани, сякаш и те самите не знаеха точно къде. Ходеха заблеяни, без цел и посока.

Кучетата на Моралеха, мършави и зли през цялата година, образуваха чудновато и своенравно общество. Заедно, на групи, те ходеха да си чешат и отъркват хлътналите страни о някой стълб, като изчакваха търпеливо реда си. Боричкаха се помежду си и се зъбеха на хората. Мършави и зли през цялата година, дойдеше ли септември, те тръгваха за смокини. По четири, по шест, по осем под една смокиня. Докато коремът им се издуеше и станеше гладък като мехур. После се облизваха и лягаха да почиват под сянката па зидовете. Беритбата на смокини траеше цял месец, В Моралеха тя се вършеше от кучетата.

Моралеха се простираше до реката. Покрай брега й се проточваше последната улица, която имаше само един ред къщи. Реката бе опасана с перило, пет метра над водата, което на места бе и по-ниско. Къщите се оглеждаха във водата. Висока и потъмняла стена защищаваше селото от наводнение. Тесен мост с железни перила водеше към другия бряг. Долу течеше дълбока река, която миеше основите на стената. Отсрещният бряг на реката бе покрит със заоблени камъни и се извишаваше леко към гората. По-надолу, по реката, се виждаше воденица и през лятото голи момчета, насядали върху яза. Чак до моста се носеха викове и плясък, когато момчетата скачаха във водата. От моста можеха също да се видят дрехи и чаршафи, проснати на слънце върху чистите заоблени камъни или върху хвойните. От другата страна на моста започваше гората.