Алфануи открива света - Страница 17

Изменить размер шрифта:

ТРЕТА ЧАСТ

Първа глава

ЗА СУРОВИТЕ И ГОЛЕМИ ПРЕМЕЖДИЯ В ПЛАНИНАТА

Над сухата и безплодна земя, която се простира в подножието па планината, се носи крясъкът на древната птица. Грачи и върти опашка върху каменния зид край белия път. Тя краде хляба на коларя и лющи боята от каруцата му. Грачи по житните класове, когато настъпи време за жетва, а грачът й изсушава нивята. Другите птици отлитат, но свраките, най-древните птици на планинското плато, остават. Те разнасят мълвата за злокобни убийства и търсят отмъщение за изнасилените. Познават кой човек какъв е и науката за земята не е за тях тайна. Знаят всичко, което става по селата и пътищата. Произнасят имената на мъртвите н си ги спомнят без усилие. Разправят си една на друга истории за мьртъвци. Гледат ги, като минават по пътя за гробището, и след това, кацнали на някой камък, си разправят какво са видели. Хората живеят и стареят. Свраките бъбрят и гледат. Безгрижните свраки не вярват в надеждата. Те само разказват и повтарят имената на умрелите. Мъртъвците се движат по пътя за планината. Движат се като сухи облаци, които не носят дъжд, и след това се скриват зад тъмните върхове. Техните имена остават да живеят в гласа на птиците.

Планината е мълчалива, но откликва на всеки звук. Недрата й са като на вълчица, диви и майчински. Планината крие своите извори в горите, както вълчицата своите цицки в козината. Планината е легнала кротко и кърми равнината. Но понякога се изправя дива и сурова и раздира устните на полето.

Над гората се издигат каменисти и стръмни голи склонове и там се ражда речният пясък. Планината разкъсва гърдите си и изхвърля лавини от остри камъни. Пясъците в полските реки се спускат от планината и очите й дремят в пясъчните вирове.

Там където свършва каменистият склон, внезапно изниква отвесното чело на планината. Огромните каменни глави на планината се издигат като някаква заплаха. Стари каменни глави, които гледат на юг. Горната им устна е издадена напред и на нея кацат лешоядите. От ноздрите им се стича вода и мъх, а в ъгълчето на очите им отровните паяци тъкат паяжини, които приличат па гурели. Те гледат равнината със сънливи очи. Планините обръщат лицето си на юг и пътниците познават само тази им страна. Имената на планините са написани на слънчевата им страна и никой не познава сенчестата. На север те превиват своите мрачни и непознати плещи под бича на северния вятър. Хората се губят в незалесените северни склонове, тъй като не познават планината откъм гърба й. От тази страна планината не се спуска рязко, а преминава в тъмни и вълнообразни пущинаци.

Планинските каменни глави крият гребените си в облаците. В черните и тежки облаци. Долу в клисурата все още мъждука светлината на деня, а челото на планината е потънало в мрак. Нощ, която носят северните облаци. Ето че се чува вече тропотът на огромните коне. Конете на бурята, които препускат по планинските гребени. Под копитата им изскачат мълнии. Мълниите разкъсват веждите на каменните глави. Но погледът им остава безучастен. Техните зеленнкаво-бели лица блясват в нощта, спокойни н ужасяващи, огромни и близки, и сякаш проговарят.

„Ето тук са стражите.“

Там долу, през клисурата, минават стада овце. Носи се звън на хлопатари, чуват се подсвирквания. Стада овце, които се спускат от планината през този тъжен и всяващ страх ден. Овчарчетата бързат и поглеждат плахо мрачните върхове: „По-бързо. Преди нощта и бурята да връхлетят над нас като ястреб и да ни смажат в планината.“ Мъже, яхнали коне, а жени — катъри, натоварени с медни котли, съдове за зехтин, дисаги, одеяла, триножници, тигани следват стадата. Жребците цвилят и медта на котлите, чувствителна на мълниите, блясва заплашително, Нощта и облаците се спускат над долината и всяват ужас.

Изведнаж гърдите на облака се раздират и изтрещява първият гръм. За миг клисурата потъва в синя светлина. Ужас обхваща овцете. Тогава мъжът, който върви пред всички, дръпва юздите на кобилата си и това сякаш е знак за борба. Той се извръща към стадата и заповядва на овчарчетата да подгонят овцете и да ги съберат сред клисурата. Той препуска напред и назад и дава заповеди като капитан на кораб. Почва да вали и все по-често се святка и гърми. Сред грохота на бурята се чуват гласовете и подвикванията на овчарчетата и цвиленето на конете. Нощ е и бурята вилнее. Едно стадо се отскубва, понася се и полетява в пропастта. Двама мъже се спускат в дълбокия дол. При светлината на светкавиците и на едно маслениче те доубиват овцете, одират ги набързо и товарят кожите мм на един катър. Бляскат в нощта пъргавите ножове. Те бързо се движат, обелват тънките пищяли, заобикалят сгърчените сухожилия, търсят най-крехката част на хрущяла, между костичките на ставите. Миризмата на кръв се смесва с миризмата на сяра, присъща на бурята. Жените се крият под одеялата и притискат децата към себе си.

Там горе, в подножието на големите планински глави, Алфануи чуваше все по-далеч блеенето на стадата. То се губеше някъде долу в планината. Но Алфануи не искаше да се върне обратно и за нещастие се отправи на запад. Заобиколи челото на планината, като се криеше в пукнатините на скалите при най-страшните пристъпи па вятъра и дъжда. Стигна най-сетне един високопланински проход, който прерязваше гребена па планината. Това беше улица на вятъра, по която севернякът се спуска на юг. Алфануи тръгна през прохода, като се притискаше към каменните стени. Така стъпка по стъпка той се прехвърли на север.

Като по чудо там не бушуваше буря. Луната посребряваше черните плещи на върховете, загърнати в своите мантии. Тук растяха само някакви невзрачни шубраци, които приличаха на жълтуги, но бяха по-жилави и по-ниски, по-гъсти и по-закръглени. Бяха толкова закръглени, че човек можеше да помисли, че са подкастрени. Всъщност те се притискаха и свикаха към земята от студ. Това беше пустиня от сивкави безкрайни върхове, населявани само от неугледни самотни храсти.

Втора глава

В КОЯТО АЛФАНУИ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ СИ И ПРОДЪЛЖАВА СВОЯ ПЪТ

Алфануи прекара февруари в планината, без дрехи, вкочанясал от студ. Март го завари да се грее край едно огнище, където по милост остана петнадесет дена. Бяха го подслонили в една къщичка, след като разбраха колко е зле. Сега бе оставил зад себе си най-лошите днн от живота си. Бе скитал като просяк, като беглец из планината. Но в къщичката той се отърси от студа и от страданията. Седеше по цял ден край огнището, увлечен в разговори с планинците. Когато настъпи денят, в който трябваше да си тръгне, Алфануи стана рано призори. Дъщерята на планинеца, която беше на около десет години, раздухваше огъня. Беше със забрадка и носеше дебели чорапи и яркочервена престилка върху черната рокля. Алфануи излезе на вратата, за да види какъв е денят. Момичето застана до него. На прага Алфануи чу за пръв път гласа й, тъй като през цялото време на неговия престой тя не беше проговорила дума:

— Слушай, запомних много добре твоите разкази. Когато никой вече няма да си ги спомня, само аз ще ги знам и няма да ги разправям никому.

Алфануи я погледна за миг и попита:

— Как се казваш?

— Урака.

— Аз също няма да забравя името ти.

Момичето заплака, скри лицето си а ръце и се спусна към овощната градина, която се намираше на височинка зад къщата. В нея имаше един извор и един дъб. Гласът й беше слаб, тьжен и жален като на планинско агънце. Алфануи се сбогува с планинците, които му дадоха одеяла и опинци, за да продължи пътя си.

— Накъде поемаш? — попитаха го те.

— Към Моралеха.

— Тамошен ли си?

— Не. В Моралеха живее баба ми.

Махна им с ръка и си тръгна.

Привечер стигна до едно заснежено поле. Алфануи се спря пред два каменни стълба, почти засипани от сняг, поставени един срещу друг от двете страни на пътя. Изчисти снега и прочете:

МОНАХИНЯТА СУЗАНА
Оригинальный текст книги читать онлайн бесплатно в онлайн-библиотеке Knigger.com