Алфануи открива света - Страница 12

Огънят угасна и момчетата тръгнаха да си ходят. Едното от тях носеше връзка бяло цвекло.

— Тръгваш ли си и ти? — запитаха момчетата.

— Не. Ще остана — отговори Алфануи.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом!

Никой не го попита за името му и никой не носеше къси панталонки като него.

Слаба светлина се процеждаше пред пролуките на кръчмата. Едно куче мина бързо по моста. Беше мършаво, с налудничави очи и забележеше ли някого, заобикаляше го отдалече. После забави хода си и започна да души под електрическата крушка. Накрая изръмжа недоволно и легна върху един вестник под стълба. Алфануи се отправи към кръчмата и влезе. Всички се обърнаха към вратата. Тук беше и Дон Сана, седнал на високо столче.

— Добър вечер, — вдовицата на Буенаменте изгледа Алфануи от глава до пети.

— Здравей, красавецо.

В кръчмата имаше още четирима мъже — трима на масата на дои Сана и един край тезгяха. Всички държаха чашите си в ръка. Дон Сана стана и се приближи нахално до Алфануи.

— Какво правиш тук, бледо момче?

Докато го разглеждаше, кривеше глава настрани и Алфануи не му отговори.

— Как се казваш?

— Алфануи.

— И как още?

— Само Алфануи.

— Изглежда че си провинциалист. Знаеш ли някакъв занаят?

— Майстор препаратор съм.

Дон Сана се смути. Алфануи го гледаше, като да бе птица. Дон Сана беше по-нисък от него.

— Работил съм и аз, но се изморих. Два, три, четири занаята. Ортопедист в Еспос и Мина. Правех шоколад, бях танцьор. По си струва да бъдеш танцьор любител, отколкото професионалист в други занаяти. Танцуването най ми приляга, животът е усмивка, момче. Изглеждаш печален. Защо си толкова мрачен?

Една маймуна, вързана с верижка в ъгъла, пригласяше на думите на дои Сана с пресилени и пискливи изблици на смях. Тя се движеше бързо насам-натам, хвърляше се по пода, преструвайки се, че ще се пръсне от смях. После, в очакване на следващите думи заставаше мирно, готова пак да се изкиска.

— Въпреки всичко ти си ми симпатичен. Какво търсиш?

— Пансион.

— Ела в моя. Ще видиш колко е добър. Ще те заведа. Дай си ръката, бледо момче, ще станем приятели.

Дон Сана протегна ръката си, Алфануи я пое и се учуди:

— Но къде ти е ръката? Това не е ръка.

Дон Сана се притесни отново. Маймуната избухна а смях, подобен на крясък, и се обърна към останалите посетители, показвайки гротескните си, мръсни и сбръчкани ръце. Всички се засмяха скришом на Дон Сана. Но този път той не остави нещата без отговор:

— Сега ще видиш дали това е ръка.

Той се запъти към маймуната, която се беше подиграла в очите му. Тя се сви, примряла от страх, и Дон Сана й стовари страшна плесница. Маймуната изпищя и заплака. Кръв прокапа от носа й. После той се върна, застана посред стаята и каза на Алфануи.

— Ей сега ще тръгнем. Искаш ли чаша вино?

— Не.

Алфануи отвори прозореца на стаята си. Над мадридските балкони сияеше ведро утро. Беше празник. Алфануи погледна нагоре. Стряхата почти допираше прозореца му. Гредите бяха боядисани с кафява избеляла боя. Приличаха на напукани трупчета. Върху тях бяха наковани дъските, които носеха керемидите. Те се бяха изметнали от дъждовете. С течение на времето всичките им чепове бяха изпаднали, а помежду им имаше пролуки, в които се криеха геконите. Алфануи си спомни за геконите у дома, конто на свечеряване излизаха на лов за мухи, надавайки тихи писъци. Спомни си как танцуваха по стените, подвижни н отвратителни. Но все пак, помисли си Алфануи, въпреки мръсния им син цвят и брадавиците по тях, те са по-красиви от гущерите. Те имат широко отворени очички, които също като бухалите въртят на всички страни. Главата им е плоска и груба. Лапичките им приличат на нанизани един до друг мънички кръгове или по-скоро лещени зърна. Любители на мрака, те лениво се измъкват привечер, сякаш все още протягайки се и търкайки си очите след сън. След това бързо се разсънват и се превръщат в най-чевръстите, най-пъргавите катерачи, другари на паяците, с които всяко лято си поделят богата плячка мухи. За тях най-добро скривалище са подкожурените мазилки. Те се крият в тях между варта и тухлите. Никой не знае колко красиво са оцветени, защото след като оберат праха от таваните, те целите посивяват. Все едно че са навлекли раса на калугери отшелници. Но ако в деня на смъртта им се случи да останат изложени на припек, от коремчетата им се процежда чудно красив жълтозелен сок, който мирише на сено, смокини и мускус, същински мирис на свитост. Геконите се раждат бели и треперят като млади гълъби. После, също като сърничките или глиганчетата си променят цвета и се обагрят с тъмни бои, докато накрая, стигнали зряла възраст, те изхлузват калугерските си одежди и се отправят към своите скривалища. Колко много гекони имаше в къщата на учителя, колко много в къщата на майка му! Вечни спътници на нощния пазач, те се появяват когато при залез слънце се спусне студената тръпка на нощта.

Алфануи погледна към отсрещната къща. Върху керемидите лежеше мъртво плюшено мече, завряло муцунка във водосточния улей. То сякаш беше умряло от жажда по време на последната лятна суша, докато бе търсило капка вода, бродейки по знойните и безучастни…

Алфануи плъзна погледа си по Свещената фасада и попадна на един изрисуван прозорец. Но този прозорец не беше като другите фалитни прозорци, които поне през определен час на деня изглеждат истински: тогава когато тяхната изрисувана сянка съвпадне с тази на ниските прозорци. Този прозорец никога не изглеждаше истински, защото … му бяха обратни. Беше изписан със зелена и кафява боя и рамката му изрисувана с всички подробности и украси, наподобяваше напълно тези на по-щастливите му събратя. Но все пак дъждът я беше обезцветил и боите й вяло се стичаха по стената.

На този прозорец беше нарисува на една жена, сложила ръце на перваза. Тази жена очакваше Жених, Беше па около четиридесет и пет години и плътта й беше вече отпусната. А може би чакаше така още от петнадесетгодишна. Една сеньора, розова и лилава, която все още не беше облякла в черно своята плът и своите чарове, която, макар и да приличаше на окапваща роза, очакваше жених с избледняло червило и изкуствена усмивка, горчива като гримаса. От дъжда гърдите й се бяха свлекли по стената и сега висяха печални на около педя от предишното им място. Устремила поглед през празното място между две високи къщи, тя гледаше на юг, към Пинто и неговите изгорели от слънцето поля, към железопътната линия, която свързваше Мадрид с Толедо. Тя гледаше пожълтелите житни поля и белите къщички, огрени от игриви слънчеви лъчи, там където момичетата се женят на осемнадесет години. Мечтаеше за дворците, градините и алеите на Аранхуес и за Тахо, този навъсен благородник, за напоителните канали и за буйната, весела вода, която лудува и пада в шлюзовете. За мощните градинари, които отварят и затварят с големи лостове саваците. За плодородните и грижливо обработвани полета. Тя чакаше, чакаше, а дъждът все повече измиваше лицето и мантилята й от синя вълнена дантела. Времето се плъзгаше като светла сянка по лицето й, замазваше чертите му, сливаше го с прозореца, със стената, с вятъра. Времето! Да, времето! То я превръщаше в смътен призрак, прикован върху стената, смачкваше я като цвете, загубило всяка надежда, а междувременно зарзаватчийките усмиряваха с крясъци своята многобройна челяд и я учеха на ум и разум, раздавайки наляво и надясно плесници. Докато я чакаше, на улицата се продаваше чесън, праз, лук, моркови, които после насищаха въздуха с просташка миризма на яхнии. Колоездачите, свиркайки с уста, си пробиваха път из тесните улици сред шпалир от слугини, нарамили пазарски кошници. Техните закръглени форми сякаш сами подканяха мъжете да ги щипят. Докато сеньората чакаше, всички крещяха н се движеха в някакъв груб и недодялан свят, изпълнен с махленски сплетни и гръмък смях.