Алфануи открива света - Страница 11

С големи мъки предприятието успя да поддържа в течение на няколко месеца доброто си име като фалшифицираше питата „Дон Сана“, но купувачите не се поддадоха на измамата и скоро акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ пропадна, затвориха цеховете му и бе обявено във фалит.

Сега Дон Сана се разхождаше по улиците без каквито и да е задължения и се оставяше да го водят червените му обувки без никой и нищо да може да го спре. В онези времена, когато мушкатото цъфтеше по балконите, когато в Монклоа имаше сергии с лули и стада от къдрави овце пасяха по незастроените места в Гиндалера. Дон Сана Марионетката, за когото из Мадрид се носеше тъжна слава, извърши още много други неща, от които нито едно не заслужава да бъде споменато.

Алфануи носеше жълта риза и черен костюм с къси панталонки. Когато половин час преди залез слънце една жена му каза: „От ъгъла на този зид се вижда вече Мадрид“, той свали сандалите и обу белите чорапи и лачените си обувки, които носеше в торбата. Зидът беше много висок. Над него се подаваха кипариси. Като стигна до ъгъла, видя пред себе си оградена с дръвчета алеи, която се спускаше към реката. От другата страна на реката се простираше градът.

Градът изглеждаше виолетов. Губеше се в синкав дим. Проснат на земята под ниското небе, той приличаше на огромна настръхнала кожа, гръб на животно, покрит с червеникави кубически люспи и квадратни кристални лещи, които трептяха и отразяваха залеза, сякаш бяха най-тънки пластинки кована мед. Излегнал се пред Алфануи, градът дишате бавно. Плоско и тъмно небе, подобно на обърната наопаки равнина, затискаше със своята виолетова плоча града. Той беше лилав, но човек можеше да го види и розов.

Градът беше розов и се усмихвате сладко. Очите на всички къщи бяха обърнати към залеза. Лицата им бяха неподправени, без мазила и украси. Стрехите примигваха. Разположените по-високо къщи подпираха брадичките си на раменете на тези, които се намираха под тях, и така изглеждаха наредени като на етажерка. Някои от тях затваряха очи за сън. Светлината продължаваше да огрява лицата им и по устните им пробягваше усмивка. Слънцето залезе. Долетяха птици с огромен сив воал в човките си. С вълнообразни движения той се спусна над града и го покри.

След залеза въздухът придоби свойствата на дестилирания спирт. Контурите режеха, като да бяха кристални. Пушекът, воалът, бяха като петно върху леща, което променя цветовете си, но не замъглява очертанията. Дестилираният спирт вдъхваше живот на всичко: правеше го по-чисто, по-прозрачно. Сега Алфануи видя пред себе си четири акварелни фасади: зеленожълта, портокалова, морскосиня и розова. Само четири високи фасади, без да личат очертанията на самите къщи или стрехи, залепени една за друга, с прозорци, отворени от край до край. Вратите бяха нови и сякаш някой се грижеше да ги затваря. Грамадно парадно стълбище, странно чисто, както всичко останало, водеше към четирите фасади. Те се намираха в подножието на някакъв хълм и един нов път минаваше през тях. Успоредни на реката, точно срещу алеята, тези четири фасади изглеждаха весели и същевременно уединени. Алеята минаваше по-ниско и не беше оградена с тополи, а с явори и акации. Беше прашна. Нисък парапет ограждаше реката. Тя беше незначителна, със съвсем малки островчета от черен наносен пясък, покрити с какви ли не мръсотии, по които растеше рядка тревица. Почернели и сякаш ощавени котки с подути кореми, бяха заседнали край тях и стърчаха над повърхността на водата. Откъм страната срещу течението тези островчета бяха снабдени с гребени от колове, които задържаха между зъбците си всички тъжни неща. Един малък мост от ръждясало желязо прехвърляше реката. Няколко парчета от перилото литнаха и железата му висяха превити като клони над реката. И от другата страна на реката имаше явори и акации. По-нататък се виждаха няколко овощни градини, строежи и насипи. Цареше безредие и нищо започнато не беше завършено. Уличките се очертаваха по-ясно едва там, където започваше градът. Алфануи беше все още сам. Върху къщичка, разположена на една градина, видя надпис: „Алея па меланхоличните“. Алеята, посипана с червена сгурия от локомотивни пещи се губеше сред хаоса на насипите. На края й се виждаше вагонетка и релсов път. Отстрани на алеята растяха къпини и диви маслини, които я отделяха от зеленчуковата градина. Градината бе разположена с около метър и половина по-ниско от алеята и сред мръсната вода растяха в добре подредени лехи глави зеле и салати, зелени като изумруда. По средата на алеята се издигаха четири големи и стари тополи, по чиито клони спяха много птици. До една развалина Алфануи видя ниска кръчма. На стената пишеше:

За да не се прекъсва надписът, буквата Р от „Фермата“ бе изрисувана върху водосточната тръба. Кръчмата имаше вътрешно дворче. Алфануи се надигна на пръсти и погледна през зида. В двора растяха няколко дръвчета, а гладката и прашна земя бе напръскана с вода. Имаше няколко сгъваеми маси, край всяка една от тях по четири тъмнозелени сгъваеми стола. Дъските на масите се бяха наметнали и стърчаха пирони. В единия ъгъл на двора се виждаха няколко опънати телени жици. По тях се виеха пълзящи растения и образуваха малък растителен навес. Стъмни се. Алфануи слезе от зида и се ослуша. От кръчмата се носеше песен.

Нощем Мадрид се осветявате от множество червени светлини, които се надигаха като изпарения към морскосиньото небе. На дъното на Ман-Санарес синьото и червеното се сливаха. Алфануи видя, че в коритото на реката под черната вода лежи аметист. Той беше така шлифован, че имаше хиляди плоскости. Мадрид със своите лачени обуща приличаше на аметист. В най-близката плоскост на аметиста се оглеждаше алеята. Дърветата бяха обърнати с короните надолу, а листата им, осветени от електрическа крушка, която висеше на висок, гол стълб, изглеждаха морави.

В Мадрид бяха на мода лачените обуща. В дървените къщи имаше много хлебарки. Река МанСанарес приличаше на тях. Движеше се като хлебарка, с аметист на гърба, който пречупваше светлините навътре. Ако се случеше някой да стъпи на нейните тинести островчета, те сигурно щяха да изпукат така, както пукат хлебарките, когато ги натиснеш с крак. Мадридските госпожици не обичаха хлебарките. Във всички вестници имаше обяви за средства против хлебарките. Истинска натрапчива идея. Заедно със средствата против хлебарки се рекламираха бои за обуща. Други обяви нямаше. Лачените обувки блестяха, но хлебарките не намираха. Нахлуваха в кухните и под всяка тенджера имаше по една хлебарка. Когато модата на лачените обувки отмина, изчезна и страхът от хлебарките. Никой вече не си спомняше за тях. Вестниците рекламираха нови стоки.

Алфануи видя, че по повърхността на аметиста пламна огън. При светлината на огъня дърветата придобиха зеления цвят, който имаха в действителност. Алфануи надигна поглед от реката и погледна към алеята. Пет момчета, мушнали ръце в джобовете, бяха заобиколили някакъв огън. Приближи се до тях и хвърли, както беше обичай в Гуадалахара, съчка огъня, за да му разрешат да приседне край него. Алфануи помисли, че ще го поздравят, но те само му направиха място и продължиха да си говорят за някакви особени неща. Алфануи не разбираше разговора им. Чуваше фразите, но не разбираше за какво стана дума. Момчетата говореха бързо, едно след друго, без да се прекъсват. Говореха с много съкращения и всичките им думи бяха двусрични. Най-после му показаха един сачмен лагер. Алфануи разбра, че говореха за него. Не беше виждал никога подобно нещо и му обясниха какво е. Разбра, че сачмените лагери са по-добри от ролковите, но че понякога се стопяват. Говореха си, че искат да си направят количка. Разправиха му как се прави и колко е хубаво да се спускаш по нанадолнище с такава количка с малки колелца, каквато Алфануи никога не беше виждал. Но най-много му хареса това, че сачмите се стопявали и че после за нищо не служеха.