Тайфуни с нежни имена - Страница 25

Американецът ме поглежда лениво и струва ми се да долавям в тъмните очи лека насмешка:

— В случай че вие имате шифър, бихте ли го съобщили на първия натрапник?

— Ако нахалникът държи в ръката си нож…

— Ако държи нож, ще му подхвърлите фалшив шифър, ще го излъжете, ще спечелите време и ще уведомите полицията, но едва ли заедно с ключа ще му връчите и вълшебната цифра.

— Тогава? — запитва озадачено Флора.

— Тогава? — вдига рамене Бентън. — Тогава питайте убиеца.

— Все пак вие като човек на закона не може да нямате своя версия — обажда се предизвикателно Розмари, като продължава безцелно да размесва картите.

— Моите интереси към закона се отнасят само до сферата на банковите операции — припомня американецът. — И при всички случаи една версия не се строи върху основата на махленски клюки и без да имаш представа що за човек е бил убитият.

— Вие, мисля, добре го познавахте, скъпа приятелко — обръща се в тоя миг Флора към Розмари.

— Ако смятате, че един тип може да се опознае от три партии белот… — подхваща наемателката ми с мъртъв глас, ала не довършва.

— Три партии белот? — вдига отново вежди жената-вамп. — Аз пък имах впечатлението, че доста честичко го навестявахте…

— Не черпите ли сведенията си, мила, от хер Пенеф, с когото, изглежда, сте в отлични връзки? — запитва с лъчезарна усмивка квартирантката ми.

— „Отлични връзки“? Само защото ме видяхте онзи ден да разменям с него две думи пред кафенето на Остринг…

— И друг път съм ви виждала — поправя я Розмари. — И не пред кафенето, а вътре в кафенето.

— А вие какво ще направите, ако някой нахалник се курдиса на масата ви? Ще вдигнете скандал?

Тя ни оглежда, сякаш търси у нас съчувствие, задето е станала жертва на недостойно подмятане, и добавя:

— Предполагам, че вината не е моя, ако правя такова силно впечатление на мъжете…

— На известни мъже… — поправя я Розмари.

— Няма такава жена, скъпа моя, която да прави впечатление на всички мъже — произнася философски Флора.

Тя става от дивана с една просто удивителна за това едро тяло лекота и се отправя към игралната маса. Ние с Ралф също заемаме местата си. Разговорът изглежда приключен и вероятно би бил приключен, ако Розмари не се изкушава да подхвърли:

— Одеве чух да говорят в бакалницата, че вашият Пенеф бил задържан. Интересно е наистина да се знае къде се е намирал по време на убийството…

— Къде се е намирал — за това, ако се не лъжа, той е представил непоклатимо алиби — отвръща Флора, като сяда срещу мене. — И за ваше сведение веднага е бил освободен. И на всичко отгоре той съвсем не е „моят Пенеф“.

— Казах го съвсем без умисъл… — промърморва Розмари с тон, призван да ни убеди в обратното.

— Не се и съмнявам — съгласява се с не по-малко лицемерие немкинята. — Но ако говорим за вкусове и за мъже, имам чувството, че моите вкусове не са твърде различни от вашите.

Тя го казва, разбира се, с единствената цел да вбеси квартирантката ми и в името на същата тази цел ми отправя един продължителен поглед на откровена симпатия. Подир което играта най-сетне започва.

Холът на Бентън, както и частният му замък, е значително по-обширен от нашето жилище, както се и полага на човек, заемащ не само поста на юрисконсулт в голяма банка, но и притежаващ известен брой от акциите на същата. И все пак това е един замък под наем, макар и с малко по-голямо изобилие на мека мебел и на английски гравюри с ловни сцени, заместващи нашите галантни сюжети. Изобщо, ако се опитате да съдите от характера на интериора за характера на домакина, непременно ще сгрешите, защото всичко тук е доставено и подредено не според вкуса на домакина, а според вкуса на собственика. С две думи, Ралф е от хората, убедени, че високото ниво на месечния доход им осигурява свободата да живеят по своя воля, без дори да си дават сметка, че всъщност през целия си живот са подчинени на нечия друга воля — тая на хазяина или на шивача, или на фризьора, или на метр д’отела, осигуряващ им в приемните дни студения бюфет.

Макар че за да бъда справедлив, следва да призная, че студеният бюфет е наистина изряден. Такова поне е мнението на Флора и Розмари, тъй като аз лично не разбирам твърде от омари и не знам каква си риба с не знам каква си майонеза и когато съм гладен, бих хапнал какво да е, например пържени яйца с шунка.

Прочее настъпил е часът на студения бюфет и след като дамите задоволяват изкушението си да опитат от всичко, разговорът, естествено, се насочва към изходната тема, и по-специално към евентуалния убиец, и Розмари поддържа, че Пенеф едва ли е освободен, такива не ги освобождават току-тъй, а Флора поддържа, че е освободен още веднага и че ако искате, можете сама да видите, че прозорецът му насреща свети, на което Розмари отговаря, че прозорецът, естествено, ще свети, защото полицаите няма да стоят на тъмно, додето накрая, за да прекъсна този безплоден спор, аз предлагам на Бентън:

— Ралф, не бихте ли могли да изпратите някой от хората си да провери как стоят нещата с Пенеф, за да осведомим дамите и да продължим играта?

Американецът галантно потвърждава, че ако става дума за дамите, той е готов на всякакви жертви, на което дамите в един глас възразяват, че не дават пет пари за тоя Пенеф, и всички отново сядаме край игралната маса.

Вестникарското съобщение за убийството на Горанов е внушително само с едрото си заглавие. Самата информация под заглавието е къса и бедна откъм любопитни данни. Споменава се за евентуалния час, в който престъплението е било извършено, както и фактът, че нападателят е бил навярно с ръкавици. Подир което следва коментарът на журналиста, посветен на упадъка на нравите, един упадък стигнал дотам, че дори в порядъчен град като Берн, с такива богати културни традиции могат да се вършат вулгарни и кървави покушения.

Едно убийство, което ще бъде забравено от местната публика още същия ден, а от публиката на квартала — седмица или две по-късно. Едно убийство с неясни мотиви и с неизвестен извършител, обречено да мине по реда си в архивата. Но и едно убийство, което аз и колегите ми едва ли сме склонни да изпратим тъй бързо в купчината на канцеларските вехтории.

Човекът, за чиято идентификация и проучване са похабени толкова сили и време, вече не фигурира между живите. На пръв поглед би следвало да се заключи, че това слага край на операцията и смъква от плещите ни едно тежко бреме. Лека му пръст… мъртвият не ни е враг… и други от тоя род. Шпионите, опериращи в задгробния живот, не влизат в обсега на разузнаването.

Само че ако Ганев не фигурира вече между живите, то неговият убиец вероятно фигурира. И това обстоятелство автоматично поставя на дневен ред известни въпроси. В случай, че покойникът, както съм склонен да допусна, е разполагал с кадрова картотека на агентурата си, къде е тя в момента? И желанието да се сложи ръка върху тази картотека не е ли всъщност истинският мотив на убийството? И ако тя наистина е сменила своя стопанин, не е ли придобита от този нов стопанин с цел да бъде тепърва използувана? От кого, как и защо — това са само подтеми на същите тия основни въпроси, очакващи своето разрешение и подсказващи, че операцията въпреки ненадейната кончина на нейния главен обект съвсем не е приключена.

Един по-обстоен преглед на вилата, обитавана от покойния Горанов, би хвърлил може би известна светлина върху занимаващата ме проблематика. Но да говорим на тая тема, значи просто да споделяме мечтите си. Обискът само на едно единствено помещение, искам да кажа обискът в истинския смисъл на думата, педантичен и прецизен, е свързан с дълги часове напрегната работа. А аз нямам възможност да прекарам в тая вила не часове, но дори и минутка. Защото сградата все още е окупирана от швейцарската полиция. И пътем казано, швейцарската полиция не си играе. Добре подготвян, добре заплащан и добре подпомогнат от суровите закони, тукашният полицай пипа енергично. В случай, разбира се, че иска да пипа. И ако престъпността все още не е замърсила тук социалния бит в същата степен, както в някои съседни страни, причината не е в здравословния алпийски въздух, а в здравата ръка, стискаща полицейската палка.